— Какво, в името на всичко запалимо на този свят, си мислиш, че правиш? — едва успя да изрече той.
— Ами не ми приличат на опърлени гоблини — възрази Тас и посочи към хората. — Онзи там е соламнийски рицар. Веднага си личи заради бронята. А другият е магьосник. Него пък познах по мантията. Просто смятах да отида да им кажа здрасти и да се представя.
— Ако има нещо, което успях да науча по време на всичките си пътувания — прошепна приглушено Гатанко, — то е, че никога не се представяш на някой, който носи меч или магьоснически жезъл. Остави ги да си ходят по пътя и те ще те оставят да продължиш по твоя.
— Каза ли нещо? — попита странният магьосник и се обърна към своя спътник.
— Не — отвърна рицарят, като вдигна меча си и се огледа с остър взор.
— Е, все някой каза нещо — продължи магьосникът с мрачно изражение. — Съвсем ясно чух нечии гласове.
— Не чувам нищо освен звука от ударите на сърцето си. — Рицарят остана вслушан за миг, след което поклати глава. — Не, нищо. Как точно ти звучаха гласовете? Като на гоблини?
— Не — отговори магьосникът, взирайки се в сенките.
По всичко изглеждаше, че мъжът бе соламниец, заради дългата руса коса, която носеше сплетена, за да не му пречи. Очите му бяха сини, проницателни и напрегнати. Носеше мантия, чийто първоначален цвят навярно бе имал доста общо с червеното, ала понастоящем бе покрита с кал, очернена от пушек и оцапана с кръв, така че изглеждаше по-скоро сива и го сливаше напълно със светлината на дъждовния ден. Все пак по краищата на ръкавите и подгъва безпогрешно можеше да бъде забелязана златиста бродерия.
— Я гледай ти! — възкликна Тасълхоф, поразен от внезапното си откритие. — Ами че той носи жезъла на Рейстлин!
— Колкото и да е странно — казваше магьосникът в същия момент, — но наистина ми прозвуча като кендер.
Тасълхоф бързо си запуши устата. Гатанко безрадостно поклати глава.
— Какво би правил един кендер тук, по средата на бойното поле? — попита рицарят с усмивка.
— Какво изобщо би правил където и да е? — повдигнаха се веждите на магьосника. — Освен да причинява неприятности на онези, които са имали нещастието да го срещнат?
— Колко вярно — въздъхна мрачно Гатанко.
— Колко грубо — промърмори Тасълхоф. — Може би все пак няма да отида да им се представя.
— Е, поне гласовете, които си чул, не са били на гоблините — сви рамене рицарят. Той хвърли поглед през рамо. — Мислиш ли, че сме ги спрели?
Рицарят носеше броня, декорирана с емблемата на Ордена на Короната. Отначало Тас го бе взел за старец, понеже косата му бе съвсем посивяла, ала след като го огледа по-добре, кендерът си даде сметка, че беше далеч по-млад, отколкото му се бе сторило. Всъщност очите на мъжа бяха онова, което го караше да изглежда толкова стар — в тях имаше тъга и умора, които никак не подхождаха на един младеж.
— Засега ги отблъснахме — каза магьосникът. Той се отпусна в основата на един дървесен ствол и притисна жезъла към себе си.
Жезълът със сигурност беше на Рейстлин. Тасълхоф нямаше как да го обърка — с кристалната му топка, стисната в златна драконова лапа. Колко ли пъти се беше протягал, за да го докосне, само за да го плеснат през пръстите?
— И, да, Рейстлин също го притискаше по този начин към себе си — каза сам на себе си кендерът. — Но по всичко изглежда, че този магьосник определено не е Рейстлин. Може да го е откраднал от Рейстлин. Ако е така, съм уверен, че Рейстлин със сигурност ще иска да узнае името на крадеца.
След което отново се превърна целия в слух, както обичат да казват кендерите.
— Сега враговете ни знаят що е страх от меча и магията ни — казваше магът. — За нещастие гоблините изпитват още по-голям страх от собствените си командири. Съвсем скоро камшикът ще ги убеди да ни последват.
— Ще им отнеме известно време, докато се прегрупират. — Рицарят също приклекна до дървото. Сетне загреба шепа борови иглички и започна да изтрива кръвта от острието на меча си. — Време, достатъчно, за да си починем и да намерим начин отново да се съберем с отряда. Или пък достатъчно те да ни открият. Без съмнение дори и в този момент вече са започнали да ни търсят.
— Да търсят теб, Хума — отвърна със суховата усмивка магьосникът. Той се отпусна назад и уморено затвори очи. — Мен едва ли ме издирват чак дотам усърдно.