Единствената му мисъл тогава бе как да се измъкне. Беше се случило така, че точно по това време Тас имаше в себе си Устройството за пътуване във времето — същото, което имаше и сега. И устройството беше счупено — по същия начин, както беше счупено и сега. Беше срещнал гном — доста приличащ на гнома, който понастоящем виждаше пред себе си… И тогава гномът бе поправил устройството — каквото правеше и този тъкмо в този миг. Ала голямата разлика беше, че докато се намираше в Бездната, Тасълхоф искаше устройството да бъде поправено, а сега съвсем не беше така.
Понеже, когато това станеше, Палин и Даламар щяха да изпратят него — Тасълхоф Кракундел — обратно във времето, към момента, когато Бащата на Всичко и Нищо трябваше да го направи на палачинка и да го превърне в тъжния призрак, когото бе срещнал да се скита по толкова безутешен начин из Нощлунд.
— Какво всъщност си правил с това устройство? — измърмори раздразнено Гатанко. — Да не си го метнал в месомелачка?
Тасълхоф затвори очи, за да не му се налага да гледа гномчето, но това не беше от голяма полза, защото продължаваше да го вижда — с тъмното му лице и рошавата му коса, която стърчеше във всички посоки, сякаш току-що по невнимание беше бръкнало с пръст в някое от собствените си изобретения, като например задвижваното с пара самоходно наргиле или може би самонавиващия се локомотив, който едновременно с това можеше да се използва и като устройство за рязане на ряпа. Още по-лошо — в мъничките любопитни очички на гномчето се забелязваха проблясъци на обезпокоителна интелигентност. Какво всъщност си правил с това устройство? Да не си го метнал в месомелачка? Бяха съвсем същите думи — или поне доста се доближаваха, — които предишният гном му бе отправил в едно предишно време.
За да се отърве от внезапното замайване, Тасълхоф отпусна увенчаната си с опашка глава (посребряваща тук-там, вече не беше толкова млад) върху ръцете си на масата. Ала вместо да изчезне, замайването само се изви в спирала и се насочи към стомаха му, а от там и из цялото му тяло.
И тогава чу глас. Същият глас, който му бе проговорил в едно предишно време на едно предишно място преди толкова много години. Гласът му причиняваше болка, караше вътрешностите му да се свиват, а мозъкът му да се пръска от болка, заплашвайки да разпука самия му череп. Глас, който му докарва единствено нетърпимо главоболие. Беше го чувал само веднъж преди това, но не си спомняше някога да е пожелавал да го чуе отново. Направи опит да запуши уши с ръце, ала гласът звучеше в него, така че и това не помогна.
Не си умрял, каза гласът и думите му бяха съвсем същите както тогава, нито някой те е изпращал. Всъщност дори не би трябвало да си тук.
— Знам — надигна се Тасълхоф. — Дойдох от миналото, но трябваше да попадна в друго бъдеще…
Минало, което никога не е съществувало. Бъдеще, което няма да се състои.
— Това… по моя вина ли е? — заекна Тас.
Гласът се засмя и смехът му бе ужасяващ, защото наподобяваше разчупване на стомана. Кендерът почувства как стоманените парчета сякаш се забиват дълбоко в плътта му.
Не ставай глупав, кендере. Ти си просто една незначителна мравка. Всъщност дори това сравнение не ти приляга напълно. Прашинка, петънце, което скоро ще изчистя с едно замахване на ръката си. Бъдещето, в което си попаднал, е онова бъдеще, в което Крин е такъв, какъвто щеше да бъде, ако не бяха безкрайните провали на същества, лишени от мъдростта и прозорливостта, за да го направят свое притежание. Всичко, случило се в миналото, ще се повтори, само че този път събитията ще служат на крайната ми цел. Много отдавна в една кула един човек умря и смъртта му накара рицарите да се обединят. Сега там отново умира някой, ала смъртта й просто ще потопи цяла една нация в скръб и отчаяние. Много отдавна един човек се надигна благодарение на чудото на Синия кристален жезъл. А сега човекът, който притежаваше този жезъл, ще бъде възкресен… за да ме приеме.
— Имаш предвид Златна Луна! — извика през сълзи Тасълхоф. — Синият кристален жезъл беше неин. Нима Златна Луна е мъртва?