Смехът отново проряза плътта му.
Ти си мъртъв, но едновременно с това не си, отвърна гласът. Скоро обаче ще поправя тази грешка.
— Стига си дърдорил! — обади се Гатанко. — Изнервяш ме, а не мога да се съсредоточа и да работя, когато някой ми пречи.
Тасълхоф рязко вдигна глава от масата и се взря в гномчето, което беше прекъснало работата си, за да се втренчи обвинително в него.
— Не виждаш ли, че съм зает? Първо хленчиш, после стенеш, накрая започваш да си мърмориш нещо там. Намирам всичко това за страшно досадно.
— Съжалявам — отвърна Тас.
Гатанко завъртя очи, поклати глава с отвращение и отново насочи вниманието си към Устройството за пътуване във времето.
— Мисля, че това стои тук, а не там — промърмори си гномчето. — Да. Ясно? А после тази верига се окачва тук и после я увесваме ето така. Не, чакай малко. По-точно… Сега разбирам. Първо ей това трябва да щракне отсам. — Гатанко подбра единия от скъпоценните камъни и го постави на точно определено място. — А сега ми трябва една от тези червените дреболии. — Той затърси сред камъните. Затърси сред камъните точно по същия начин, по който го беше направил и другият гном, Гнимш, отбеляза си тъжно Тас.
Минало, което никога не бе съществувало. Бъдеще, което й принадлежеше.
— Може би всичко е било просто сън — каза си кендерът. — Цялата тази работа със Златна Луна. Мисля, че щях да разбера, ако беше умряла, щях да почувствам стягане около сърцето, а не чувствам нищо такова. Макар че наистина малко трудничко се диша тук.
Тасълхоф се изправи.
— Гатанко, не ти ли се струва задушно? Мисля, че е задушно — отговори си сам, понеже гномчето въобще не му обърна внимание. — Никога не проветряват тези Кули на Върховното чародейство — прибави оживено. Даже фактът, че имаше възможност да си говори сам, беше далеч, далеч по-успокояващ пред възможността да чува онзи друг, ужасен глас. — За всичко са виновни прилеповите криле, очните ябълки от плъх и мухлясалите стари книги. Някой би възразил, че с всички тези цепнатини по стените ще става поне малко течение, само че няма нищо подобно. Чудя се дали Даламар би имал нещо против, ако счупя един от тези прозорци?
Кендерът се огледа за нещо, което да хвърли по стъклото. На една от масичка стоеше малка бронзова статуетка на елфида, която очевидно не вършеше кой знае каква работа, освен да държи венец от цветя. Ако се съдеше по дебелия слой прах по нея, навярно не бе помръдвала от мястото си поне в продължение на половин век, така че, реши Тас, едва ли би възразила срещу една смяна на обстановката за разнообразие. Той вдигна статуетката и вече се канеше да запрати елфидата през прозореца, когато чу нечии гласове, долитащи някъде отвън.
Чувствайки невероятна благодарност, че вместо от вътрешността на Кулата гласовете се разнасят отвън, Тас свали статуетката и погледна през прозореца с нараснало любопитство.
Видя взвод от Мрачни рицари на коне, които бяха докарали със себе си открита каруца, пълна със слама. Рицарите не слизаха от конете. Вместо това смутено поглеждаха към кръга от заобикалящите ги дървета. Конете нетърпеливо риеха с копита. Душите на мъртвите продължаваха да се носят край дънерите като едва забележима мъгла. Тас се зачуди дали ездачите ги виждаха. Самият той отдавна беше решил, че не му харесва да ги гледа, и избягваше да се взира твърде продължително към тях от страх да не забележи отново собствения си призрак.
Мъртви, но не съвсем.
Той погледна през рамо към Гатанко. Гномчето продължаваше да се занимава приведено над работата си и не спираше да мърмори.
— Гледай, гледай… Колко много Мрачни рицари се размотавали наоколо — обади се на висок глас Тасълхоф. — Чудя се какво ли търсят тези Мрачни рицари тук? Не се ли чудиш и ти същото, Гатанко?
Гномът измърмори нещо, но не вдигна очи. Устройството съвсем определено започваше да придобива предишната си цялост.
— Сигурен съм, че работата ти може да почака малко. Не ти ли се иска да починеш малко и да дойдеш да погледнеш всички тези Мрачни рицари? — попита Тас.
— Не — отвърна Гатанко, като с това постави рекорд за най-краткия отговор, даван някога от гном.
Тас въздъхна. Двамата с гномчето бяха пристигнали в Кулата на Върховното чародейство в компанията на отколешната позната на кендера — Златна Луна. Една Златна Луна, която вече прехвърляше деветдесетте, но имаше лице на двайсетгодишно момиче. Лечителката бе заявила на Даламар, че трябва да се срещне с някого в Кулата. Мрачният елф се бе съгласил да отведе Златна Луна до мястото на срещата, като преди това беше наредил на Палин да се погрижи за кендера и гнома — тоест да ги затвори в стаята, в която се намираха и сега. И чак тогава беше казал: Нали разбираш значимостта на гнома?