Галдар се взираше поразен.
Неговата дясна… ръката му отново беше…
Неговата дясна ръка.
Вече не беше привидение. Вече не беше образ от дим и пепел, сън, който ще изчезне веднага щом се събудиш. Минотавърът стисна очи, стисна очи много силно, след което ги отвори.
Ръката оставаше на мястото си.
Рицарите бяха замръзнали от удивление. Под лунната светлина лицата им изглеждаха смъртно бели. Взираха в Галдар, взираха се в ръката му и местеха очи към Мина.
Минотавърът нареди на пръстите си да се разтворят. После ги стисна в юмрук. Усещаше как се подчиняват. Протегна разтреперано лявата си ръка и ги докосна.
Кожата беше топла, козината — мека. Ръката му бе там — от плът, кост и кръв. Беше истинска.
Посегна към ръкохватката на меча и го изтегли от ножницата. Почувства познатата тежест на оръжието. Внезапно бликналите сълзи го заслепиха.
Отмалял и разтреперан, Галдар се свлече на колене.
— Лейди — произнесе с несигурен от страхопочитание и почуда глас. — Не зная какво направихте, не зная как го направихте, но ще ви остана длъжен до края на живота си. Ще имате всичко, което поискате от мен.
— Закълни ми се в ръката, с която държиш меча, че ще направиш всичко, което поискам от теб — каза тя.
— Заклевам се! — отговори дрезгаво минотавърът.
— Направи ме свой командир.
Челюстта на Галдар увисна. Устата му продължи да се отваря и затваря. Той преглътна.
— Аз… бих могъл да ви препоръчам на командването…
— Направи ме свой командир — повтори Мина, а гласът й бе твърд като земята и мрачен като монолитите. — Не се сражавам поради алчност. Не се стремя към печалба. И не искам власт. Искам само едно — прослава. Не за себе си, а за своя Бог.
— Кой е твоят бог? — попита минотавърът с благоговение.
Мина се усмихна. Усмивката й беше слаба, бледа и студена.
— Името му не може да бъде произнесено. Моят бог е Единият Бог. Онзи, що язди в бурята, Онзи, що владее нощта. Моят бог е Единият Бог, който направи плътта ти едно цяло. Закълни ми се във вярност, Галдар. Последвай ме в победата.
Минотавърът си помисли за всички командири, на които бе служил някога. Командири като Ернст Магит, които въртяха отегчено очи, щом се споменеше Видението на Нерака. За тях то бе просто измама, лицемерна лъжа, и повечето от управниците по върховете на Ордена бяха съгласни с това. Командири като Господаря на Лилията, покровителя на Галдар, който се прозяваше открито по време на рецитациите на Кръвната клетва, който беше помогнал на Галдар да влезе в Ордена, просто за да разсее скуката и да се пошегува с останалите рицари. Командири като настоящия Господар на Нощта Таргон, за когото всички знаеха, че гребе с пълни шепи от хазната и от ден на ден става все по-богат.
Галдар се надигна и срещна очите с цвят на кехлибар:
— Ти си мой командир, Мина — каза той. — Заклевам се във вярност в теб и никой друг.
Мина отново докосна ръката му. Допирът й беше болезнен и попари кръвта му. Минотавърът прие болката с въодушевление. Твърде дълго бе усещал другата болка — онази в ръката, която всъщност не съществува.
— Ти ще бъдеш мой заместник, Галдар. — Тя обърна очи към другите рицари. — Ще ме последват ли останалите?
Някои от мъжете бяха присъствали по времето, когато Галдар изгуби ръката си, знаеха как струеше кръвта от разкъсаната плът. Четирима от тях го бяха държали, докато хирургът вършеше ужасното си дело. Знаеха за горестните му молби да сложат край на живота му — смърт, която му отказаха и която той сам не би могъл да постигне. Сега тези мъже се взираха в новата му ръка, виждаха меча в нея, знаеха, че момичето е дошло при тях през убийствената, неестествена буря, без да получи и драскотина.
Някои от рицарите вече прехвърляха трийсет години. Бяха преживели безмилостни войни и нелеки кампании. Може би за Галдар не беше проблем да се закълне във вярност на това необикновено дете-жена. Тя отново му бе върнала ръката. Колкото до тях самите…
Мина не ги притискаше. Не се опитваше да ги ласкае, не спореше с тях. Очевидно приемаше съгласието им за даденост. Тя се приближи до подножието на монолита, където, частично увито в палатката, лежеше овъгленото тяло на Водача на Нокътя, и вдигна металния нагръдник на Магит. Огледа го за момент, след което промуши ръце през ремъците и го сложи върху мократа си риза. Нагръдникът така или иначе беше твърде голям и твърде тежък за нея. Галдар очакваше да види как момичето се превива надве от огромната тежест.