Бурята наруши дрямката дори на великите дракони — потънали в охолство и тлъстини в своите натъпкани със съкровища бърлоги. Връх Малис — леговище на Малистрикс, огромната червена драконеса, която сега наричаше себе си Кралица на Ансалон, с намерението в съвсем близко бъдеще да се превърне в Богиня на Ансалон, стига нещата да вървят все така добре — също почувства разтърсващата й сила. Дъждът оформи бушуващи реки, които нарушиха покоя във вулканичния дом на Малис. Водите нахлуха в езерата от лава, вдигайки огромни облаци зловонна пара, изпълваща пещери и коридори. Измокрена и заслепена, драконесата полетя от зала в зала, за да намери местенце, което все още не е засегнато от бурята и отново да се върне към дрямката си.
Най-сетне Малис бе принудена да се спусне до най-ниските равнища на планинския си дом. Тя беше древен дракон и притежаваше злокобна мъдрост, така че почти веднага долови неестествения произход на бурята и това я накара да изпита леко безпокойство. Като мърмореше ядосано нещо, драконесата влезе в Залата на Тотема. Тук, върху една огромна плоска черна скала, бяха струпани черепите на всички по-нискостоящи дракони, които бе погълнала от появата си на този свят насам. Един върху друг, като паметник на нейното величие, стояха черепите — сребърни и златни, червени и сини. Всеки от тях пазеше спомена за спечелена битка, за победен и разкъсан на парчета враг. Малис почувства как при вида на натрупаните черепи лека-полека започва да се отпуска. Поне тук дъждът едва ли щеше да успее да проникне. Дори воят на вятъра вече не се чуваше, а отблясъците на мълниите не можеха да нарушат сладката й дрямка.
Тя се загледа към празните очни ями на драконовите черепи и навярно заспа, понеже изведнъж й се стори, че черепите са оживели и на свой ред отвръщат на погледа й. Изсумтя и вдигна глава. Взря се по-внимателно. Езерото от лава разпръскваше зловещата си светлина в цялата зала и караше черепите да изглеждат така, сякаш й намигаха. Драконесата се смъмри за проявеното нездраво въображение, отново се уви около тотема, въздъхна и потъна в дълбок сън.
Друга от великите драконеси, една от зелените, помпозно нарекла себе си Берилинтранокс, също не можеше да заспи. Леговището на Берил бе оформено от две живи дървета, огромни лози — една желязна и една червена. Клоните на лозите-близнаци бяха сплетени толкова гъсто едни в други, че до този момент нито капка не бе успявала да проникне във вътрешността му. Ала дъждът, който се сипеше от скълбените черни буреносни облаци над тях, сякаш смяташе за лично предизвикателство целта да проникне възможно най-дълбоко сред дебелите листа. Веднага щом първата капка успя да намери пътя си до леговището, я последваха още хиляди от малките й събратя. Берил отвори сънено очи, учудена от необичайното усещане за вода върху носа си. В същия момент един от чудовищните стволове на червеното дърво, което оформяше част от колонадата на леговището й, бе поразен от мълния. Дървото избухна в пламъци. Огънят се разгоря и както при маслената лампа, започна бързо да се разпространява, подхранван от потоците дъждовна вода.
Гневният рев на Берил мигом вдигна на крак слугите й и те се хвърлиха да потушават разрастващия се пожар. Сините и червени дракони, които се бяха присъединили към нейната свита, изправени пред избора или да бъдат с нея, или да попаднат в търбуха й, рискуваха всичко, за да изтръгнат с лапи горящите клони и да ги хвърлят в морето. В същото време драконидите насичаха пламтящите ластари на лозите и гасяха пламъците с пръст и кал. Мнозина изгубиха живота си в тази неравна борба, но в края на краищата леговището на Берил бе спасено. В продължение на дни след това, драконесата остана в ужасно настроение и беше напълно убедена, че бурята е предизвикана от нейната братовчедка Малис. В плановете на Берил определено влизаше един ден да завладее леговището на Малис. В този момент обаче на драконесата не й оставаше нищо друго, освен да използва магическите си способности — също отслабващи, нещо, за което тя със спотаен гняв обвиняваше своята братовчедка, — за да закърпи положението и да се заеме с подготовката на жестоко отмъщение.
От своя страна Келендрос Синия (изоставил старото име Ские заради новото и далеч по-великолепно, значещо „Буря над Ансалон“) беше един от малкото местни дракони, успели да оцелеят по време на голямата Драконова чистка. Понастоящем той владееше Соламния заедно с всичките й околности. Освен това в задълженията му влизаше да надзирава Скелсий и Цитаделата на светлината, чието присъствие благосклонно понасяше, понеже — според собствените му думи — намираше за забавни опитите на дребничките човеци да се противопоставят на настъплението на всепоглъщащия мрак. В действителност истинската причина, поради която избягваше да се занимава с Цитаделата, бе нейният пазител, сребърният дракон Огледало. Огледало и Ский бяха отколешни врагове и сега, във взаимната им ненавист по отношение на новите велики дракони, избили толкова много от техните събратя, двамата бяха, ако не приятели, то поне недотам враждебно настроени един към друг.