И добави иронична бележка: „Радвам се от сърце, че не отивам към опасните и несигурни Черни хълмове“.
Западът
След Омаха започваше истинският Запад и всички във влака отново бяха обзети от нетърпелива възбуда, укротявана от съветите на по-възрастните пътешественици. Не, нямало да видят бизони — през седемте години, откакто била открита трансконтиненталната линия, бизоните изчезнали от прериите около релсите, а и легендарните огромни стада бързо се топели и изчезвали.
След това се чу възбуден вик: „Индианци!“
Спуснаха се към другата страна на вагона и залепиха лица за стъклата. Видяха в далечината три типита, около които пасяха пет-шест коня, и тъмни очертани като силуети фигури, изправени и загледани в минаващия влак. След това индианците изчезнаха зад поредния хълм.
— От кое племе бяха тези? — попита Джонсън. Седеше до асистента на Марш Гал.
— Вероятно пони — отговори Гал безразлично.
— Враждебни ли са?
— Могат да са.
Джонсън си спомни майка си.
— Ще видим ли още индианци?
— О, да — каза Гал. — Там, където отиваме, има много.
— Наистина?
— Да. И може би са ядосани. Скоро в Черните хълмове ще започне открита война със сиуксите.
Федералното правителство беше подписало договор със сиуксите през 1868 г. и като част от този договор дакота получаваха изключителни права над Черните хълмове — място, свещено за тях.
— Този договор е излишно благоприятен за индианците — отбеляза Гал. — Правителството даже се съгласи да премахне всички фортове и предни постове от региона.
А регионът беше огромен, защото през 1868 г. териториите Уайоминг, Монтана и Дакота все още изглеждаха далечни и непристъпни пущинаци. Никой във Вашингтон не си бе дал сметка колко бързо Западът ще започне да се отваря. Само година след подписването на договора започна да работи трансконтиненталната железница и с нея само за дни можеше да се стигне до места, до които преди това се пътуваше със седмици при много тежки условия.
Дори и така земите на сиуксите можеха да си останат незасегнати, ако по време на рутинно проучване през 1874 Къстър не бе попаднал на злато в Черните хълмове. Новите златни находища, открити по време на национална криза, бяха неустоими.
— Дори и в най-добри времена — отбеляза Гал — няма начин да държиш хората настрана от златото. Това си е факт.
Въпреки забраната на правителството златотърсачите се промъкнаха в свещените Черни хълмове. Армията предприе експедиции през 1874-та и 75-а, за да ги прогони, сиуксите ги убиваха където ги откриваха. Те обаче продължаваха да се стичат там, все повече и повече.
Убедени, че договорът е бил нарушен, сиуксите поеха по пътя на войната. През май 1876 правителството нареди на армията да потуши въстанието им.
— Значи индианците са в правото си? — попита Джонсън.
Гал сви рамене.
— Не можеш да спреш прогреса и това също е факт.
— Ние близо ли ще сме до Черните хълмове?
Гал кимна.
— Доста близо.
Разбиранията на Джонсън за географията открай време бяха смътни и той пусна въображението си на свобода. Загледа се в безкрайните равнини, които изведнъж му се сториха още по-пусти и непривлекателни.
— Колко често индианците нападат бели хора?
— Ами… непредсказуеми са — отговори Гал. — Като дивите животни: никога не знаеш какво ще направят, защото са диваци.
Западно от Омаха влакът започна да се изкачва едва доловимо и постоянно, след като навлезе във високите равнини в подстъпите към Скалистите планини. Тук имаше повече животни — прерийни кучета, по някоя антилопа, койоти, които подтичваха в далечината пред залеза. Градовете станаха по-малки, по-самотни: Фримонт, Кърни Джънкшън, Алкали, Огалала, Джулсбърг и накрая обвития в лоша слава Сидни, където кондукторът предупреди студентите да не слизат, „ако ценят живота си“.
Разбира се, всички слязоха, за да разгледат.
Видяха редица дървени магазини, град, състоящ се, написа Джонсън, „почти изцяло от търговци на оборудване и инструменти, конюшни и барове, които въртят бърза търговия. Сидни е градът най-близо до Черните хълмове и е пълен с емигранти, според повечето от които цените са възмутително високи. Репутацията на града като свърталище на главорези и убийци не се потвърди пред нас, но все пак бяхме там само час“.