Представлението, отбеляза Джонсън, се състоеше от „пеене, танцуване и размахване на фусти, най-груба форма на забавление, но събралите се зрители го посрещаха с такива ентусиазирани възгласи, че удоволствието им постепенно зарази нашите по-изискани вкусове“.
Скоро научиха стойността на местата на балкона, защото от тавана висяха трапеци, на които започнаха да се люлеят млади жени с оскъдни костюми и мрежести чорапи. Докато жените се извиваха напред и назад, мъжете от балконите мушкаха банкноти в гънките на костюмите им. Момичетата като че ли познаваха много от посетителите и високо във въздуха се разменяха добронамерени реплики от рода: „Къде са ти ръцете, Фред!“ и „Каква голяма пура имаш, Клем“, както и други мили закачки.
Един от студентите изсумтя: „Не са по-добри от проститутки“, но останалите харесваха спектакъла, подвикваха и мушкаха банкноти като всички останали, а момичетата, щом видяха новите лица и източните дрехи, направиха така, че по-често да се приближават до техния балкон.
Забавляваха се много добре, после момичетата горе се смениха с нови и люлеенето започна пак, а едно от новите се приближи до балкона им. Джонсън се засмя, посегна да извади нова банкнота и тогава погледите им се срещнаха. Грубите звуци от театъра изчезнаха, времето като че ли спря, а той като че ли не виждаше нищо освен тъмната дълбочина на очите й и не чуваше нищо освен блъскането на сърцето си.
Казваше се Лусиен.
— Френско е — обясни тя, докато бършеше лъскавата пот по раменете си.
Бяха долу, седяха на една от масите, където момичетата имаха позволение да изпият по напитка с клиентите между представленията. Другите студенти се бяха върнали в хотела, но Джонсън остана, с надеждата Лусиен да излезе, което и стана. Дойде право на неговата маса.
— Ще ми поръчаш ли питие?
— Каквото поискаш — отвърна Джонсън. Тя поръча уиски, той също. След това я попита как се казва и тя му каза.
— Лусиен — повтори Джонсън. — Лусиен. Прекрасно име.
— Много момичета в Париж се казват Лусиен — обяви тя и продължи да бърше потта. — Ти как се казваш?
— Уилям — отговори той. — Уилям Джонсън.
Кожата й грееше в розово, косата й беше катраненочерна, очите — тъмни и палави. Той беше омагьосан.
— Приличаш на джентълмен — каза тя и се усмихна. Усмихваше се със затворена уста, без да се виждат зъбите й. Това й придаваше някаква тайнственост и самостоятелност. — Откъде си?
— От Ню Хейвън — каза той. — Е, израснах във Филаделфия.
— На Изток? Мина ми през ум, че си различен. Личи си по дрехите.
Той се притесни, че това може да не й хареса, и изведнъж се оказа, че не знае какво да каже.
— Имаш ли си любима на Изток? — попита тя невинно и така помогна да продължи разговорът.
— Аз…
Млъкна, после реши, че е най-добре да й каже истината.
— Ужасно харесвах едно момиче във Филаделфия, преди няколко години, но тя не изпитваше същото към мен. — Погледна я в очите. — Но това беше… беше много отдавна.
Лусиен не отмести очи от неговите и му се усмихна нежно, а той си каза, че трябва да измисли какво да каже.
— Ти откъде си? — попита я. — Нямаш френски акцент.
Може би беше дошла от Франция като дете.
— От Сейнт Луис. Лусиен е само сценично име — отговори тя весело. — Мистър Бърлоу, собственикът, иска всички от шоуто да сме с френски имена, защото театърът е „Гордостта на Париж“, нали? Той е много добър.
— Отдавна ли си в Шайен?
— О, не — отговори тя. — Преди бях в един театър във Вирджиния Сити, където играехме истински пиеси, от английски автори и така нататък, но го затвориха заради тиф миналата зима. Тръгнах да се прибера, за да видя майка ми, но имах пари само колкото да стигна тук.
Засмя се и Джонсън видя, че от един от предните й зъби е отчупено парченце. Това малко несъвършенство го накара да се влюби в нея още повече. Явно беше независима жена, която сама си проправя път в живота.
— Ами ти? — попита тя. — Към Черните хълмове ли си тръгнал? Да търсиш злато?
Той се усмихна.
— Не. Пътувам с група учени, които търсят фосили. — По лицето й мина сянка. — Вкаменелости. Стари кости — обясни той.
— Можеш ли да изкарваш добри пари от това?
— Не, не. Заради науката е — отговори той.
Лусиен сложи топла длан на ръката му и от докосването през тялото му премина тръпка.
— Знам ви вас, златотърсачите — каза тя заговорнически. — Знам, че имате тайни. Няма да кажа на никого.
— Наистина търся фосили.
Лусиен се усмихна пак и смени темата.