Донесоха храната. Джонсън си даде сметка, че е гладен.
— Така е по-добре — отбеляза Коуп, докато го гледаше как се храни. — Добре. Разбирам, че си фотограф. Нужен ми е фотограф. Пътувам на запад, за да търся кости от динозаври, с група студенти от университета на Пенсилвания.
— Точно като професор Марш — каза Джонсън.
— Не съвсем като професор Марш. Ние не пътуваме навсякъде със специални цени и услуги от страна на властите. И моите студенти не са подбрани според богатството и контактите им, а според интереса им към науката. Нашата експедиция не е самохвалеща се рекламна шумотевица, а е сериозно начинание. — Коуп млъкна за момент, вгледа се в съсредоточеното лице на Джонсън. — Ние сме малка група и няма да ни е леко, но си добре дошъл да се присъединиш към нас, ако искаш.
Така Уилям Джонсън се оказа, по обедно време, на перона на гарата на Шайен, със струпано от едната му страна оборудване, за да се качи на влака в западна посока задно с групата на Едуард Дринкър Коуп.
Експедицията на Коуп
Веднага се виждаше, че групата на Коуп не притежава военната прецизност, характерна за всяко начинание на Марш.
Хората му се събраха на гарата един по един и по двама — най-напред Коуп и очарователната му съпруга, Ани, която поздрави Джонсън топло и отказа да говори лошо за Марш въпреки подканянията на мъжа си.
После мъж с гръден кош като варел, на двайсет и шест, казваше се Чарлз X. Стърнбърг, ловец на фосили от Канзас, който беше работил с Коуп и предната година. Чарли Стърнбърг куцаше леко в резултат на инцидент в детските му години. Не можеше да се ръкува, защото имаше гнойна фистула на дланта и понякога изпадаше в пристъпи на малария, но иначе беше невероятно компетентен и пълен с жлъчен хумор.
После още един млад мъж, Дж. С. Айзък („Дж. С. значи само Дж. С., и толкова), който изпитваше страх от индианци — преди месец и половина бил с група приятели и червенокожите ги нападнали. Останалите били застреляни и скалпирани, само той успял да се измъкне, но останал с дълбок страх и тик на лицето, около очите.
Имаше трима студенти — Лиандър Дейвис, по прякор Жабата — възпълно момче, астматик, с очила и изпъкнали очи. Жабата се интересуваше много от индианските общества и изглежда, знаеше много за тях. После Джордж Мортън, съсухрен мълчалив млад мъж от Йейл, който непрекъснато скицираше нещо и заявяваше, че ще стане художник или свещеник като баща си. Още не бил сигурен кое. Мортън беше вглъбен и доста намръщен и Джонсън не го хареса особено.
И накрая Харолд Чапман от Пенсилвания — умен приказлив младеж, който проявяваше интерес към костите. След като го представиха на Джонсън, почти веднага отиде да рови в купчина бизонски кости, струпани край перона на гарата.
Любимка на Джонсън от групата беше хубавата мисис Коуп, която беше всичко друго, но не и заблуденото същество, за което говореше Марш. Тя щеше да ги придружи само до Юта. След това шестимата мъже — с Джонсън ставаха седем — щяха да продължат до река Джудит в Северна Монтана, за да търсят вкаменелости от креда.
— Монтана! — възкликна Джонсън, който си спомни думите на Шеридан да стоят настрана от Монтана и Уайоминг. — Наистина ли искате да отидете в Монтана?
— Да, разбира се, там е невероятно интересно — отговори Коуп със сияещо от ентусиазъм лице. — Никой не е стъпвал там, откакто Фердинанд Хейдън откри района в 55-а година и отбеляза наличие на големи количества фосили.
— Какво е станало с Хейдън? — попита Джонсън.
— О, подгониха го чернокраките — отговори Коуп. — Трябваше да бяга, за да оцелее.
И се разсмя.
На запад с Коуп
Джонсън се събуди в мастилена тъмнина. Влакът все така тракаше. Младежът извади джобния си часовник. Показваше десет. За момент си помисли, че е десет вечерта. После тъмнината се разпръсна от лъч ярка светлина, после още един и още един, после светлина и тъмнина започнаха да се редуват в спалното купе — влакът минаваше под дълги противоснежни заслони в Скалистите планини. Видя снежни преспи в края на юни — бяха толкова бели, че го заслепяваха.
Десет часът! Облече се набързо, изскочи от купето и попадна на Коуп, който гледаше през прозореца и нетърпеливо барабанеше с изпоцапаните си пръсти по перваза.
— Съжалявам, че се успах, професоре, ако някой ме беше събудил, щях…
— Защо? — учуди се Коуп. — Какво значение има, че си се успал?
— Ами, искам да кажа, толкова е късно…
— Все още имаме два часа път до Солт Лейк — каза Коуп. — Ти спа, защото си уморен, което е чудесна причина да се наспиш. — Коуп се усмихна. — Да не си помисли, че и ние ще те оставим?