С Марлин си съперничехме във всичко — в класната стая, на игрището, в студентските номера, които погаждахме нощем. Нямаше нещо, за което да не се състезаваме. Спорехме непрекъснато и винаги заемахме противоположни позиции.
Една вечер, докато се хранехме, той каза, че бъдещето на Америка било в развиващия се Запад.
Аз възразих, че не е така, че бъдещето на великата ни страна не може да зависи от онзи огромен пущинак, населен с диви племена.
Той отвърна, че не знам какво говоря, защото не съм ходил там. Това беше отворена рана — Марлин беше ходил на Запад, поне до Канзас Сити, където живееше брат му, и не пропускаше да изтъкне превъзходството си по този пункт.
И не бях успял да го неутрализирам.
— Не е кой знае какво да отидеш на Запад — казах му. — Всеки глупак го може.
— Но глупаците не са отишли… поне ти още си тук.
— Никога не съм имал желание да отида — отговорих аз.
— Ще ти кажа какво мисля — каза Ханибал Марлин и се огледа, за да види дали другите слушат.
— Мисля, че те е страх.
— Мен? Абсурдно.
— О, да, страх те е. Едно приятно пътуване до Европа ти приляга много повече.
— Европа? Европа е за старци и прашасали учени.
— Помни ми думата. Това лято ще обикаляш Европа, може би с чадърче за слънце.
— Дори и да отида, това не значи, че…
— А-ха! Видя ли? — Марлин се обърна към седящите на масата. — Страх го е. Страх го е!
Усмихна се покровителствено, иронично, заради което го намразих още повече, и не ми остави избор.
— Всъщност — отвърнах ледено, — вече съм решил да пътувам на Запад това лято.
Това го изненада и самодоволната му усмивка замръзна.
— О…?
— Да — добавих. — Заминавам с професор Марш. Всяко лято взема със себе си група студенти.
Във вестника миналата седмица имаше обява. Спомнях си я бегло.
— Какво? Със стария дебелак Марш? Професора по кокалите?
— Точно така.
— Заминаваш с Марш!? Условията за групата му са спартански, а и разправят, че кара момчетата да работят до изнемога, безмилостно. Не мисля, че си по тази част. — Присви очи. — Кога заминаваш?
— Още не ни е казал датата.
Марлин се усмихна.
— Не си се доближавал до професор Марш и няма да заминеш с него.
— Ще замина.
— Няма.
— Казвам ти, вече е решено.
Марлин се усмихна снизходително.
— Имам едни хиляда долара, които казват, че няма да заминеш.
Губеше вниманието на масата, но с това си го върна веднага. През 1876-а хиляда долара бяха много пари дори и за богатите момчета.
— Хиляда долара казват, че няма да заминеш на запад с Марш това лято — повтори Марлин.
— Сър, току-що сключихме облог — казах аз. И в този момент си дадох сметка, че без да имам вина, ще прекарам цялото лято в някаква противна и гореща пустиня, в компанията на известен луд, за да копая стари кокали".
Марш
Професор Марш имаше кабинет в музея „Пийбоди“, в кампуса на Йейл. Джонсън спря пред тежка зелена врата с табела с бели букви, на която пишеше „Проф. О. Ч. Марш. Посещения само с писмено съгласие“.
Почука. Не последва отговор и той почука пак.
— Махай се.
Джонсън почука трети път.
В средата на вратата се отвори малко капаче, показа се око и примижа.
— Какво има?
— Искам да видя професор Марш.
— А той дали иска да те види? — натърти окото. — Съмнявам се.
— Идвам заради обявата. — Джонсън вдигна вестника с обявата от миналата седмица.
— Съжалявам. Твърде късно. Местата са заети. — Капачето се затръшна.
Джонсън не беше свикнал да му отказват каквото и да било, особено глупаво пътуване, което самият той не искаше. Ритна вратата ядосано. Вторачи се в минаващите по авеню „Уитни“ файтони. Обаче първо гордостта, после хилядата долара го накараха да се овладее и да почука учтиво още веднъж.
— Много съжалявам, професор Марш, но наистина трябва да дойда с вас.
— Млади момко, единственото място, на което трябва да отидеш, е някъде другаде. Върви си.
— Моля, професор Марш. Приемете ме да дойда с експедицията ви.