Във Франклин обаче, докато Коуп купуваше билети за дилижанса, към него ненадейно се приближи градският шериф, едър мъж с малки очички.
— Арестуван си — каза той на Коуп и го улови за ръката — по обвинение в убийство.
— И кого се предполага, че съм убил? — попита Коуп стъписано.
— Баща си — отговори шерифът. — Там, на Изток.
— Това е нелепо… баща ми почина миналата година от сърдечен пристъп.
Макар да бе квакер, Коуп беше известен с буйния си темперамент и Джонсън виждаше, че полага невероятни усилия да запази спокойствие.
— Обичах баща си с цялото си сърце! Беше мил и мъдър и ми помагаше при моите объркани научни експедиции — каза той с едва сдържан гняв.
Внезапният изблик на красноречие сепна всички. Мъжете последваха Коуп и шерифа до ареста, на учтива дистанция.
Оказа се, че има федерална заповед за ареста му, заведена в територията Айдахо. Също така се оказа, че федералният шериф е в друг район и няма да се върне във Франклин преди септември.
Коуп, както се изрази градският шериф, щеше да „търка нара“ в ареста дотогава.
Коуп възрази — каза, че е професор Едуард Дринкър Коуп, американски палеонтолог. Шерифът му връчи телеграмата, на която пишеше, че „проф. Е. Д. Коуп, палеонтолог“ се издирва за убийство.
— Знам кой стои зад това — изръмжа Коуп ядосано. Лицето му беше станало пурпурно.
— Професоре, не може да… — започна Стърнбърг.
— Добре съм — прекъсна го Коуп ледено. Обърна се към шерифа. — Предлагам да платя разходите за телеграфа, за да се увериш, че обвиненията срещу мен са фалшиви.
Шерифът изплю тютюн.
— Разбира се. Ако накараш баща ти да ми пусне телеграма в отговор, ще ти се извиня.
— Не мога да направя това — каза Коуп.
— Защо?
— Казах ти вече, баща ми е покойник.
— Мислиш ме за глупак. — Шерифът сграбчи Коуп за яката и започна да го бута към килията. Беше възнаграден с поредица светкавични удари от Коуп, които го свалиха на пода. Последва поредица ритници, докато нещастният шериф не започна да се търкаля безпомощно и докато Стърнбърг и Айзък не се развикаха:
— Стига, професоре!
— Достатъчно!
— Опомни се, професоре!
След малко Айзък успя да дръпне Коуп настрана. Стърнбърг помогна на шерифа да се изправи и изтупа дрехите му от прахоляка.
— Съжалявам, обаче професорът има ужасен темперамент.
— Темперамент? Този човек е заплаха за гражданите!
— Виж, той знае, че професор Марш ти е изпратил телеграмата, заедно с подкуп, за да го арестуваш, а несправедливостта в поведението ти го ядосва.
— Не знам за какво говориш — измърмори шерифът, не особено убедено.
— Виж какво — каза Стърнбърг, — на повечето места, които професорът посещава, се сблъсква с проблеми, създадени от Марш. Съперничеството им продължава от години и двамата много лесно разпознават, когато си погаждат номера.
— Искам да се махнете от града ми — извика шерифът. — Чувате ли? Махайте се от града ми!
— С удоволствие — каза Стърнбърг.
Качиха се на следващия дилижанс.
От Франклин ги очакваше пътуване от шестстотин мили с дилижанс „Конкорд“ до форт Бентън, територия Монтана. Джонсън, който досега не бе пътувал с нищо по-изтощаващо от железопътен вагон, очакваше с нетърпение романтиката на дилижанса. Стърнбърг и останалите бяха наясно с реалността.
Оказа се кошмарно пътуване — десет мили на час, ден и нощ, без спиране, освен за храна, ужасно скъпо, по долар на човек, и изобщо ужасно. И при всяко спиране на дилижанса всички говореха за проблеми с индианците и възможно скалпиране, така че дори Джонсън да бе изпитал някакво желание да хапне вмирисаните парчета бекон от армията, гранясалото масло и хляб поне на седмица, сега изгуби всякакъв апетит.
Пейзажът беше еднакво мрачен, прахолякът — остро алкален, налагаше се да изкачват пеша всички стръмни участъци, ден и нощ — не че можеше да се спи в раздрънкания подскачащ дилижанс; запасите на Джонсън от химикали протекоха, така че в един момент „бяхме подложени на пролетен дъждец от солна киселина, която прояде димящи кръгчета по шапките на господата и изтръгна сложни ругатни от всички засегнати. Дилижансът спря, кочияшът изслуша останалите ругатни, после виновната бутилка беше запушена и отново продължихме пътя си“.
Освен тях в дилижанса пътуваше само още една жена, млада, някоя си мисис Питърсън, омъжена за армейски капитан, разквартируван в Хелена, територия Монтана. Мисис Питърсън не изглеждаше ентусиазирана, че скоро ще види съпруга си, защото често плачеше.