По-късно цялата битка се оплита в скандали. Източната преса критикува Къстър за жестокото третиране на племето на Черния чайник, като твърди, че той не е бил лош индианец, а изкупителна жертва за военни провали. Това почти сигурно не е истина. Армията критикува Къстър заради прибързаната атака и също толкова прибързаното изоставяне на откъснатото отделение. Къстър не успява да даде задоволително обяснение за поведението си пред своите критици, но смята, и с право, че е направил точно това, което армията е очаквала от него — да смаже индианците с типичната си дързост и смелост.
Личният му стил — дългата къдрава коса, ловните кучета, дрехите от еленова кожа и арогантното поведение — остават обект на одумки, както и статиите, които пише за източната преса. Къстър има особен афинитет към врага си и често пише с възхищение за индианците. Несъмнено това е източникът на несекващите слухове, че е имал дете от красива индианка след битката при Уашита.
Противоречията продължават. През 1874 тъкмо Къстър води отряд в свещените Черни хълмове и открива злато, което води до войната със сиуксите. През пролетта на 1876 отива във Вашингтон и свидетелства срещу корупцията на секретаря на войната Белнап, който получавал подкупи срещу направени доставки от всички военни постове в страната. Показанията на Къстър помагат да се започне разследване срещу Белнап, но не го правят симпатичен на администрацията на Грант, която му заповядва да остане във Вашингтон, а когато напуска града без разрешение през март, настоява да бъде арестуван.
Сега беше мъртъв, загинал в най-ужасяващото и унизително военно поражение в историята на страната, както вече го наричаха.
— Кой го направи? — попита Коуп.
— Седящия бик — отговори Рансъм. — Къстър нападнал лагера на Седящия бик без предварително разузнаване. Седящия бик имал три хиляди воини. Къстър имаше триста. — Капитан Рансъм поклати глава. — Казвам ти, Къстър щеше да бъде убит рано или късно. Беше суетен и се отнасяше зле с хората си. Изненадан съм, че не са го застреляли в гръб по време на битка, както често се случва с такива като него. Бяхме заедно край Уашита, когато нападна едно село, а после не успя да се измъкне. Спасиха го само късметът и блъфирането, но късметът един ден свършва. Почти съм сигурен, че сам е предизвикал случилото се. Сиуксите го ненавиждаха и искаха да го убият, но сега ще започне кървава война. Цялата страна ще пламне.
— Е — каза Коуп, — ние смятаме да търсим вкаменелости в земите около река Джудит.
Рансъм го изгледа изненадано.
— Аз не бих го направил.
— Има ли проблеми в басейна на река Джудит?
— Не, не конкретно, сър. Не ни е известно да има.
— Тогава?
— Сър, повечето индиански племена са на пътеката на войната. Седящия бик има три хиляди воини някъде на юг… Никой не знае къде точно са… обаче предполагаме, че ще потърсят убежище в Канада, преди да започне зимата. Това означава, че ще минат покрай Джудит.
— Няма проблем — каза Коуп. — Ще сме в безопасност няколко седмици през лятото, точно поради причините, които изреди. Седящия бик не е там.
— Сър — възрази Рансъм, — река Джудит е обща ловна територия на сиуксите и кроу. Кроу обикновено са миролюбиви, но сега ще ви убият в мига, в който ви зърнат, защото ще могат да обвинят за смъртта ви сиуксите.
— Малко вероятно е — каза Коуп. — Отиваме.
— Нямам заповед да ви спра — каза Рансъм. — Сигурен съм, че никой във Вашингтон не би си и помислил, че някой ще иска да отиде там. Равносилно е на самоубийство, сър. Аз лично не бих отишъл с по-малко от петстотин обучени кавалеристи зад гърба.
— Оценявам загрижеността ти — каза Коуп. — Ти изпълни дълга си, като ме информира. Тръгнах от Филаделфия обаче с намерението да стигна до Джудит и не бих се върнал, след като съм на по-малко от сто мили от целта. Можеш ли да ми препоръчаш водач?
— Разбира се, сър — отвърна Рансъм.
През следващите двайсет и четири часа обаче водачите мистериозно изчезнаха, също като конете, провизиите и всичко, което Коуп очакваше да намери във форт Бентън. Въпреки всичко той не униваше. Просто предлагаше още пари и още пари, докато провизиите в края на краищата не започнаха да се появяват.
Там за първи път добиха представа за фамозната желязна воля на професор Коуп. Нищо не беше в състояние да го спре. Поискаха му 180 долара, безумна сума, за стара разнебитена каруца. Той ги плати. Поискаха му още повече за четири впрегатни и четири ездитни коня, „най-калпавите животни, които някога са се събирали на едно място“, според оценката на Стърнбърг. Не искаха да му продадат храна освен боб и ориз, и евтино уиски „Червено куче“. Коуп купи, каквото можа. Похарчи цели 900 долара за мизерното си оборудване, но не се оплака нито веднъж.