Не изпускаше от поглед целта си — фосилите в басейна на Джудит.
Най-накрая, на 6 юли, Рансъм го извика в армейското укрепление. Там цареше трескаво оживление и подготовка. Рансъм каза на Коуп, че току-що е получил от Департамента на войната във Вашингтон заповед „никакви цивилни да не бъдат допускани до спорните индиански земи в територии Монтана, Уайоминг и Дакота“.
— Съжалявам, че се налага да спра плановете на групата ви, сър — каза Рансъм учтиво и остави телеграмата настрана.
— Трябва да изпълниш дълга си, разбира се — отвърна Коуп, също толкова учтиво.
Професорът се върна при хората си. Вече бяха чули новината.
— Предполагам, трябва да се върнем — каза Стърнбърг.
— Още не — отговори Коуп жизнерадостно. — Знаете ли, форт Бентън ми харесва. Мисля, че трябва да останем тук още няколко дни.
— Харесва ти форт Бентън?
— Да. Тук е приятно и хубаво. И всички се готвят за война.
Коуп се усмихна.
На 8 юли кавалерията на форт Бентън замина да се сражава със сиуксите. Колоната потегли, оркестърът засвири „Момичето, което оставих у дома“. По-късно същия ден от форта тихомълком се измъкна съвсем друга група.
Бяха, написа Джонсън, „особено разнородна компания“.
Най-отпред яздеше Едуард Дринкър Коуп, палеонтолог и милионер от Съединените щати. Вляво от него яздеше Чарли Стърнбърг, който от време на време се навеждаше, за да масажира изтръпналия си крак.
Вдясно от Коуп яздеше водачът им и съгледвач от племето шошони Малкия вятър. Малкия вятър имаше горда стойка и увери Коуп, че познава района на река Джудит като лицето на собствения си баща.
Зад тримата беше Дж. С. Айзък, който не изпускаше от очи Малкия вятър. С него бяха студентите — Леандър Дейвис, Харолд Чапман, Джордж Мортън и Джонсън.
Най-отзад беше каруцата, теглена от четирите калпави коня и карана от кочияша и готвач Ръсел Т. Хил — Сержанта. Сержанта беше дебел, обръгнал на всичко мъж, чието шкембе Коуп приемаше за знак, че умее да готви. Впечатляваше не само с размерите си и уменията си да ругае, толкова често срещани сред представителите на професията му, но също и с прякорите си, които като че ли бяха безброй. Наричаха го Черпака, Сухото, Лъжльото и Смръдльото. Хил използваше малко думи и най-често ги повтаряше отново и отново.
Така например, когато студентите го попитаха защо го наричат Черпака или Смръдльото, той неизменно отговаряше: „Ще видите достатъчно скоро“.
И когато се сблъскваше с препятствие, колкото и да е малко, винаги казваше: „Не може да стане, не може да стане“.
Най-накрая, за каруцата беше завързана Беси, кобилата, която носеше фотографското оборудване на Джонсън. Беси беше негова отговорност и той скоро я намрази.
Час след като потеглиха форт Бентън остана далече зад тях и останаха съвсем сами в Големите равнини.
Част II
Нощ в прерията
Първата нощ си устроиха лагер на място, наречено Клагет, на брега на река Джудит. Там имаше търговски пункт със защитна стена от трупи, неотдавна изоставен.
Хил сготви първата вечеря, която беше тежка, но иначе приемлива. Използваше сухи изпражнения от бизон и това обясняваше два от прякорите му: Сухото и Смръдльото. След вечеря окачи храната на едно дърво.
— Защо го правиш? — попита Джонсън.
— За да е настрана от крадливи мечки гризли — отговори Хил. — Сега се гответе за сън.
След което тропна няколко пъти с ботуши по земята, преди да легне на постелката си.
— Защо го правиш? — попита Джонсън.
— За да сплаша гърмящите змии в дупките им — отговори Хил. — Да не изпълзят през нощта да се мушнат в одеялото ми.
— Поднасяш ме — каза Джонсън.
— Не — отговори Хил. — Питай когото щеш. Вечер става хладно, а те обичат топлина, така че като нищо ще пропълзят при теб да се свият в чатала ти.
Джонсън отиде при Стърнбърг, който вече беше легнал, и попита:
— Ти няма ли да тропаш с крака по земята?
— Не — отговори Стърнбърг. — Мястото е равно, изглежда удобно и без да го заравнявам.
— Ами ако гърмящите змии пропълзят в завивките ти?
— Това се случва рядко — отвърна Стърнбърг.
— Случва се рядко? — Гласът на Джонсън се извиси тревожно.