— Не бих се безпокоил за това — каза Стърнбърг. — Просто като се събудиш утре, не ставай преди да провериш дали нямаш гости. Сутрин змиите бягат.
Джонсън потрепери.
Цял ден не бяха видели и следа от човешко присъствие, но Айзък беше убеден, че индианците са наблизо.
— Ако си имаш работа с индианец — измърмори той, — когато смяташ, че е най-безопасно, е най-малко безопасно.
Айзък настоя да оставят охрана за през нощта. Другите неохотно се съгласиха. Той щеше да поеме последната смяна, преди разсъмване.
Това беше първата нощ на Джонсън под огромния небесен купол над прерията и се оказа, че е невъзможно да заспи. Самата мисъл за гърмящи змии и мечки гризли би била достатъчна, за да не може да спи, но освен това имаше и толкова много и всевъзможни звуци — шепота на вятъра в тревата, крясъци на сови, далечен вой на койоти. Той се взираше в хилядите звезди на безоблачното небе и слушаше.
Беше буден при всяка смяна на охраната и видя как Айзък застъпва след Стърнбърг в четири сутринта. В края на краищата обаче умората взе връх и най-накрая той заспа, но почти веднага след това го разбудиха гърмежи. Айзък крещеше: „Стой! Стой! Стой!“ и стреляше с револвера си.
Всички скочиха на крака. Айзък посочи към прерията.
— Там има нещо! Виждате ли? Ей там има нещо!
Гледаха натам, но не виждаха нищо.
— Казвам ви, има човек, сам човек!
— Къде?
— Там, ей там!
Гледаха към далечния хоризонт в равнината и не виждаха абсолютно нищо.
Черпака изригна порой псувни.
— Страх го е от индианци, ама е и луд — ще му се привижда червенокож зад всеки храст, докато сме тука. Няма да ни остави да спим!
Коуп каза тихо, че ще поеме смяната, и прати другите да спят.
Щяха да минат много седмици, преди да си дадат сметка, че Айзък е бил прав.
Ако от храната на Смръдльо и пазенето на Айзък можеше да се желае още, можеше да се желае още и от разузнаването на Малкия вятър. Храбрецът от племето шошони ги заблуди и обикаляха напразно през по-голямата част от следващия ден.
Два часа след като потеглиха попаднаха на пресни конски фъшкии.
— Индианци! — простена Айзък.
Хил изсумтя презрително:
— Знаеш ли какво е това? Това са лайната на собствените ни коне и нищо друго.
— Невъзможно.
— Така ли мислиш? Виждаш ли следите от каруца ей там? — Посочи леките вдлъбнатини, където прерийната трева беше смачкана. — Искаш ли да се обзаложим, че ако сложа каруцата в тези следи, ще паснат идеално? Загубихме се, казвам ви.
Коуп застана с коня си до Малкия вятър.
— Загубихме ли се?
— Не — отговори Малкия вятър.
— А какво очакваш да каже? — изсумтя Хил. — Да си чул някога индианец да е признавал, че се е заблудил?
— Не съм чувал индианец някога да се е заблудил — вметна Стърнбърг.
— Е, тук имаме такъв, нает срещу големи пари — каза Хил. — Помни ми думата. Той никога не е стъпвал по тези места, каквото и да ти говори. И се е загубил, каквото и да ти говори.
Разговорът изпълни Джонсън със странен ужас. Цял ден яздиха под огромния небесен купол, през монотонно плоската равнина, простор без характерни белези освен някое и друго самотно дърво или храсталаци по бреговете на поток. Наистина беше „море от трева“ и също като море беше безкрайно и необозримо. Джонсън започна да разбира защо хората от Запада говорят с такава привързаност за някои ориентири — Колоната на Помпей, Туин Пийкс, Жълтите скали. Тези малко на брой разпознаваеми обекти бяха острови в безкрайния океан на прерията и да знаеш къде се намират се оказваше важна част от умението да оцеляваш.
Джонсън яздеше до Жабата.
— Може ли да сме се загубили наистина?
Жабата поклати глава.
— Индианците са родени тук. Могат да разчитат земята, както изобщо не можем да си представим. Не сме се загубили.
— Е, движим се на юг — изсумтя Черпака и примижа срещу слънцето. — Защо се движим на юг, когато всеки знае, че Джудит е на изток? Някой може ли да ми обясни?
Следващите два часа бяха напрегнати, докато не стигнаха до стари коловози от каруци, водещи на изток. Малкия вятър ги посочи.
— Това път за каруци към река Джудит.
— Ето това е бил проблемът — каза Жабата. — Не е свикнал да пътува с впрягове и е трябвало да намери път, по който може да мине нашата каруца.
— Проблемът — обади се Хил — е, че не познава района.
— Познава района — възрази Стърнбърг. — Сега сме в индианските ловни полета.
Продължиха да яздят мрачно замлъкнали.
Инциденти в равнините