По средата на огнено горещия следобед, докато Джонсън яздеше до Коуп и разговаряше с него спокойно, шапката изведнъж отлетя от главата му, макар че нямаше никакъв вятър.
Миг след това чу гърмежа.
После още и още.
Някой стреляше по тях.
— Залегни! — извика Коуп. — Залегни веднага!
Скочиха от конете и се прикриха под каруцата. В далечината видяха облак кафяв прахоляк.
— Боже! — изпъшка Айзък. — Индианци.
Далечният облак се уголеми и се раздели на силуетите на множество конници. Куршумите продължаваха да пищят във въздуха, канатата на каруцата се натроши, куршумите зашибаха тенджерите и тиганите вътре. Беси изцвили тревожно.
— Това беше, дотук сме — простена Мортън.
— Всеки момент ще чуем свистенето на стрелите — каза Айзък. — После, като приближат, ще извадят томахавките…
— Млъквай! — тросна се Коуп. Досега не беше свалил очи от облака. — Това не са индианци.
— Проклет да съм, ако не си по-голям глупак, отколкото мислех! Какви други може да…
Айзък млъкна. Сега облакът беше достатъчно близо, за да могат да видят по-добре конниците. Бяха със сини униформи.
— Пак може да се червенокожи — каза Айзък. — Облечени с армейски униформи. Униформите на Къстър. За да ни изненадат.
— Ако е така, не виждам кой знае каква изненада.
Малкия вятър присви очи и се вгледа, после каза:
— Не индианци. Имат седла.
— По дяволите! — изкрещя Черпака. — Армията! Моите момчета в синьо!
Скочи и размаха ръце. Залп от олово го накара отново да се скрие под каруцата.
Армията заобиколи каруцата с викове в индиански стил и изстрели във въздуха. Най-накрая спряха и напред излезе млад капитан, конят му пръхтеше. Капитанът насочи револвера си към налягалите под каруцата и викна:
— Излизайте, отрепки! Бог ми е свидетел, смятам да ви изтребя тук, на място, до последния боклук!
Коуп излезе, почервенял от ярост. Юмруците му бяха стиснати.
— Какво означава това безобразие?!
— Ще научиш в ада, продажнико! — изръмжа капитанът и стреля два пъти по Коуп, но конят му се изправи на задните си крака и отклони ръката му.
— Чакай, капитане! — извика един от войниците. Сега всички от експедицията на Коуп бяха изпълзели изпод каруцата. — Не приличат на контрабандисти на оръжие.
— Проклет да съм, ако не са — изръмжа капитанът. Сега видяха, че е пиян. Заваляше думите и се олюляваше опасно на седлото. — Никой освен контрабандистите не може да е на тази територия сега. Снабдяваш индианците с оръжия, а миналата седмица шестстотин от нашите момчета бяха избити от диваците. Време е отрепките да…
Коуп се окопити.
— Това е научна експедиция — каза той, — предприета с разрешение и пълномощията на капитан Рансъм от форт Бентън.
— Глупости! — изръмжа капитанът и стреля във въздуха, за да сложи препинателния знак.
— Аз съм професор Коуп от Филаделфия и съм палеонтолог на Съединените щати и…
— Цуни ме по гъза! — каза капитанът.
Коуп излезе от кожата си и скочи напред, но Стърнбърг и Айзък побързаха да се намесят.
— Професоре, овладей се!
Стърнбърг изкрещя, докато Коуп се мъчеше да се отскубне с викове:
— Дайте ми го, само ми го дайте!
В последвалата бъркотия армейският капитан стреля още три пъти и се завъртя с коня си.
— Запалете ги, момчета! Изгорете ги!
— Но, капитане…
— Казах, запалете ги! — Нови изстрели. — Изпълнявайте каквото ви казвам!
Последваха още три изстрела и Жабата падна и изкрещя:
— Улучиха ме! Улучиха ме!
Спуснаха се да му помагат. От дланта му течеше обилно кръв. Един от войниците приближи с горяща факла и сухият брезент на каруцата пламна като барут.
Опитаха да изгасят огъня, който бушуваше страховито. Конниците препуснаха в кръг около тях, а капитанът крещеше: „Дайте им урок, момчета! Дайте им урок в ада!“
После, без да престават да стрелят, се отдалечиха.
Дневникът на Коуп отбелязва лаконично:
„Преживяхме първата открита конфронтация, при това с американската кавалерия. Изгасихме огъня с минимални щети, макар че сега каруцата ни няма покривало и две от палатките ни изгоряха. Един кон беше убит, а един от студентите получи рана на дланта. Нищо сериозно, слава богу".
Същата вечер заваля. Порой, трещящи гръмотевици, които продължиха през целия следващ ден и следващата нощ. Премръзнали и треперещи, всички се свиваха под каруцата и се опитваха да поспят въпреки ослепителните мълнии, които осветяваха физиономиите им.
На следващия ден отново валеше и коловозите се разкаляха, колелата затъваха. Изминаха само две мили — мъчително, подгизнали от дъжда. Късно следобед обаче слънцето отново се показа през облаците и се стопли. Почувстваха се по-добре, особено след като изкачиха едно полегато възвишение и видяха една от великите гледки на Запада.