Стадо бизони, простиращо се докъдето поглед стига, тъмни рунтави животни в жълто-зелената прерия.
Животните бяха спокойни, ако не се броеше някое и друго изпръхтяване и мучене.
Коуп прецени, че в това стадо има поне два милиона бизони, може би и повече.
— Имате късмет, че ги виждате — каза той. — След година-две стадата като това ще са само спомен.
Айзък стана нервен.
— Където има бизони, има и индианци — каза той и настоя да устроят лагера си на възвишението.
Джонсън бе запленен от безразличието на животните към появата на хората. Дори когато Стърнбърг се отдалечи и застреля антилопа за вечеря, стадото почти не реагира. Обаче по-късно си спомняше, че Черпака попита Коуп: „Да разпрегна ли конете тази вечер?“, а Коуп погледна небето и отговори: „По-добре не“.
Междувременно одраха антилопата и установиха, че месото й гъмжи от подобни на червеи паразити. Черпака заяви, че е ял и по-лошо, но останалите решиха, че е по-добре да вечерят сухари.
Джонсън записа: „Вече ми писна от боб, при положение че ме чакат още шест седмици същото“.
Но не всичко беше черно. Нахраниха се, седнали на скалите до лагера, гледаха как стадото бизони се оцветява в червено със спускането на слънцето зад хоризонта. После, на лунна светлина, Джонсън написа: „рунтавите мучащи същества представляваха величествена гледка, простираща се миролюбиво пред очите ни. С такива мисли се отдадох на така необходимия ми сън“.
Към полунощ мълния раздра небето и заваля отново.
Пухтящи и ядосани, студентите замъкнаха постелките си под каруцата. Почти веднага дъждът спря.
Натъркаляха се на твърдата земя и опитаха да заспят отново.
— По дяволите! — изръмжа Мортън и подуши въздуха. — Каква е тази воня?
— Лежиш на конско лайно — каза Жабата.
— Боже! Наистина!
Смееха се на случилото се с Мортън, а тътенът продължаваше да боботи в ушите им. Тогава Коуп изведнъж дотича и ги срита.
— Ставайте! Бързо! Полудяхте ли? Ставайте!
Джонсън вдигна очи и видя Стърнбърг и Айзък бързо да прибират нещата им и да ги хвърлят в каруцата. Тя се задвижи над главите им, докато изпълзяха обезумели изпод нея, останали без дъх.
Черпака и Малкия вятър си крещяха нещо.
Джонсън изтича при Коуп. Косата му беше залепнала за темето от дъжда. Погледът му беше безумен. Луната над тях се носеше зад буреносни облаци.
— Какво има? — извика Джонсън, за да надвика боботещата буря. — Защо се местим?
Коуп го избута грубо настрана.
— Застани зад скалите! Прикрийте се зад скалите!
Айзък вече беше откарал каруцата близо до стърчащата скала, а Черпака се бореше с конете, които пръхтяха и се дърпаха разтревожени. Студентите се спогледаха в недоумение.
И тогава Джонсън си даде сметка, че боботенето не е от бурята. Бяха бизоните.
Подплашени от трясъка на мълнията, животните препускаха покрай хората като мокра плътна река от козина, която течеше от двете страни на скалите. Бяха изпоцапани със сериозни количества кал — за Джонсън това беше особено усещане, защото написа: „Калта покри дрехите ни, косите ни, лицата ни, натежахме, защото се превърнахме в хора от кал, докато накрая не се превихме под огромната й тежест“.
След време не виждаха нищо и само можеха да слушат тътена на копитата, пръхтенето и мученето, докато тъмните силуети се нижеха покрай тях сякаш безкрайно. Изглеждаше като че ли наистина няма да свърши.
Всъщност стадото препуска покрай тях два часа.
Когато Джонсън се събуди, всичко го болеше, тялото му беше вдървено. Не можеше да си отвори очите. Докосна лицето си, усети кората кал, обели я.
„Посрещна ме гледка на пълно опустошение — спомня си той по-късно, — сякаш ни бе ударил ураган или вихрушка. Докъдето стигаше поглед имаше само стъпкана кал и нашата жалка човешка група трябваше да си проправи път през нея. Каквото от оборудването на лагера беше защитено от скалите, оцеля. Всичко останало беше съсипано. Две палатки бяха стъпкани в калта толкова дълбоко, че не можахме да ги намерим, тежки тенджери и тигани бяха изкривени и смачкани от хиляди копита, видях скъсани останки от жълта риза, изкривена и счупена карабина“.
Бяха отчаяни, особено Джордж Мортън, който сякаш изпадна в дълбок потрес. Черпака искаше да се връщат, но както винаги Коуп беше неумолим.