През деветнайсети век индианците от прериите бяха колоритни, загадъчни и войнствени хора. Пленяваха въображението на всички, които ги бяха виждали, и в много отношения, в популярните представи, олицетворяваха американските индианци въобще. Древността на ритуалите им и сложната организация на начина им на живот бяха обект на възхищение на либералните мислители.
Истината обаче беше, че общностите на индианците от равнините едва ли бяха по-стари от общностите на белите американци, които застрашаваха съществуването им. Индианците от равнините бяха номадски ловуващи общества, организирани около коня, подобно на монголите от Азия. Обаче в Америка не е имало коне, преди да ги докарат испанците триста години преди това, с което обществото на индианците се променя коренно.
Дори традиционните племенни структури и племенни съперничества не бяха така стари, както често се предполагаше. Повечето авторитети бяха на мнение, че индианците кроу някога са били част от народността на сиуксите, които населяваха земите, известни като Айова. Мигрирали на запад, към Монтана, и развили собствена идентичност, при което станали непримирими противници на бившите си роднини. Както пише един експерт: „Сиуксите и кроу са буквално еднакви като облекло, поведение, навици, език, обичаи, ценности. Би могло да се очаква, че тази близост ще бъде основа за приятелство, но в действителност тя само изостря антагонизма помежду им“.
Сега отиваха да посетят тези индианци кроу.
Първите впечатления от едно индианско селище често са противоречиви.
Хенри Мортън Стенли, уелският изследовател и журналист, който през 1871 г. открива д-р Дейвид Ливингстън в Африка, влиза в селото на Черния чайник заедно с войските на генерал Къстър и го намира за мръсно: „толкова мръсно всъщност, че не може да се опише“. Постелките гъмжали от пълзящи паразити, навсякъде се носела миризма на екскременти.
Други посетили индианско селище за първи път са потресени, защото видели как се пече куче или как жителите на селото дъвчат кървави парчета бизонско месо. Първите впечатления на Джонсън обаче при влизането на групата в селото онази вечер говорят повече за него, отколкото за индианците кроу. Ето какво пише той:
„Всеки, който си въобразява, че индианците номади водят волен и безгрижен живот, ще е лошо изненадан, когато посети тяхно селище. Селището на прерийните индианци, както и животът на воините, е подредено до крайност. Типитата се еднакви, от еленова кожа, подредени по строги правила. Има правила за поставяне на облегалките и постелките в типитата, за подреждането на суровите кожи, има правила за кройките и шарките на дрехите и типитата, правила за палене на огън и правила за готвене, правила за поведение на индианеца във всеки момент и по всяко време от живота му, правила за лов и правила за поведение преди лов. И всички тези правила се следват строго, до маниакалност, и напомнят на посетителя, че е попаднал сред народ от воини".
Завързаха конете в края на селото и влязоха вътре бавно. От всички страни ги посрещаха любопитни погледи — смеещите се деца се смълчаваха и изчакваха непознатите да отминат. В ноздрите им нахлуха аромати от готвено еленско и смъдящата миризма на съхнещи кожи. След малко пред тях застана младеж и направи няколко сложни движения с ръце.
— Какво прави? — прошепна Джонсън.
— Език на знаците — отговори Жабата, който държеше инфектираната си ръка с другата.
— Разбираш ли го?
— Не — отговори Жабата.
Обаче Малкия вятър го разбираше и заговори на воина на езика на кроу. Индианецът ги поведе навътре в селището, до голямо типи, в което петима по-възрастни воини седяха в полукръг около запален огън.
— Вождовете — прошепна Жабата. Единият направи жест и белите мъже седнаха в полукръг срещу него.
„Тогава започнаха най-протяжните преговори, на които бях присъствал през живота си. Индианците обичат да говорят и няма за какво да бързат. Любопитството им, формалната сложност на церемониалните им слова, липсата на обстоятелства, налагащи бързане — всичко това говореше, че опознавателната среща ще продължи цяла нощ. Обсъждаха всичко (включително имената ни и значението им), откъде сме (градовете, значението на имената на градовете, по какви пътища сме минали, как сме избрали тези пътища и какво сме преживели по време на пътуването), защо сме дошли (защо се интересуваме от кости, как смятаме да ги изкопаваме и какво смятаме да правим с тях), с какво сме облечени и защо, какво е значението на пръстените, дрънкулките и токите на коланите ни и така нататък и така нататък до безкрай и до призляване".