— Предполагам… — съгласи се майка му. — Уилям обаче не е болнав. Защо искаш да заминеш, Уилям?
— Мисля, че е крайно време да направя нещо със себе си — отговори Уилям, изненадан от собствената си откровеност.
— Добре казано! — възкликна баща му и удари въодушевено по масата.
Накрая майка му даде съгласието си, макар и да изглеждаше искрено разтревожена. Уилям реши, че се държи като майка и глупаво. Опасенията, които изрази тя, само го караха да се чувства по-мотивиран, смел и решен да замине.
Може би щеше да разсъждава по друг начин, ако знаеше, че в края на лятото ще й съобщят, че първородният й син е мъртъв.
„Готови ли сте да копаете за Йейл?“
Влакът замина в осем вечерта от огромния търбух на гара Гранд Централ в Ню Йорк. Докато търсеше пътя си през гарата, Джонсън видя няколко атрактивни млади девойки, придружавани от семействата си, но не намери смелост да срещне любопитните им погледи. Междувременно трябваше да открие групата си. Общо дванайсет студенти от Йейл щяха да придружават професор Марш и асистентите му мистър Гал и мистър Белоус.
Марш беше пристигнал на гарата рано, крачеше покрай редицата файтони, посрещаше всички еднакво: „Здравей, млади момко, готов ли са да копаеш за Йейл?“. Обикновено мълчалив и подозрителен, сега Марш беше дружелюбен и приветлив. Беше подбрал студентите от високопоставени и заможни семейства, които сега изпращаха момчетата си на гарата.
Марш си даваше сметка, че е нещо като екскурзовод на издънките на богатите, които по-късно биха могли да му се отблагодарят подобаващо, задето е превърнал момчетата им в мъже. Освен това разбираше, че след като много от най-изтъкнатите свещеници и теолози открито заклеймяват безбожните палеонтологически проучвания, всичките пари за изследвания в тази област идват от частни покровители като неговия вуйчо, финансистът Джордж Пийбоди. Тук, в Ню Йорк, новият Американски музей за естествена история в Сентръл Парк беше току-що създаден от други натрупали сами богатството си мъже като Андрю Карнеги, Дж. Пиърпонт Морган и Маршал Фийлд.
Защото колкото повече религиозните деятели опитваха да дискредитират учението за еволюцията, толкова повече богатите хора се стремяха да я утвърждават. В принципа за естествения отбор те виждаха научно оправдание за собственото си издигане над останалите и собствения си освободен от скрупули живот. В края на краищата самият Чарлз Лайъл, приятел и предшественик на Чарлз Дарвин, бе настоявал отново и отново: „В универсалната борба за съществуване правото на най-силния в крайна сметка взема връх“.
Тук Марш беше заобиколен от децата на най-силните. Насаме пред Белоус твърдеше, че „изпратеното от Ню Йорк е най-продуктивната част от експедицията“, и тези мисли бяха твърдо фиксирани в главата му, когато посрещна Джонсън с обичайното: „Здравей, млади момко, готов ли си да копаеш за Йейл?“.
Джонсън беше заобиколен от неколцина носачи, които товареха тежкото му фотографско оборудване на влака. Марш се огледа и се намръщи.
— Къде са близките ти?
— Във Филаделфия, съ… професоре.
— Баща ти не е дошъл да те изпрати? — Марш си спомни, че бащата на Джонсън се занимава с кораби. Не знаеше кой знае какво за корабите, но не се съмняваше, че носят добри доходи и че около тях се прилагат „остри“ похвати.
Всеки ден корабите носеха цели състояния.
— Баща ми ме изпрати във Филаделфия.
— Така ли? Повечето семейства искат да се срещнат с мен лично, да добият представа за експедицията…
— Да, сигурен съм, но, разбирате, решиха, че идването дотук ще е голямо сътресение за… майка ми… която не одобрява изцяло…
— Майка ти не одобрява? — Марш не успя да скрие потреса си. — Не одобрява какво? Не мен, надявам се…
— О, не. Индианците, професоре. Не одобрява, че заминавам на Запад, защото се страхува от индианците.
— Очевидно не знае нищо за миналото ми — изсумтя Марш. — Аз съм широко известен приятел на червенокожите. Няма да имаме проблеми с индианците, повярвай ми.
За Марш обаче ситуацията беше изцяло неудовлетворителна и по-късно той промърмори на Белоус, че Джонсън „изглежда по-възрастен от другите“, и намекна мрачно, че „може би изобщо не е студент. И баща му е в корабите. Мисля, че не е нужно да се казва нищо повече“.
Свирката на влака изпищя, последваха последни целувки и ръкомахания от перона и вагоните се изнизаха от гарата.
Марш беше уредил да пътуват в частен вагон, осигурен от самия комодоре Вандербилт, сега побелял осемдесет и две годишен старец, прикован на легло от болест. Това беше едно от множеството удобства, които Марш беше осигурил за пътуването чрез широките си контакти с армията, правителството и лидерите на индустрията като Вандербилт.