— Черния Дик много иска да те пипне, така че не би рискувал всичко в такава зле замислена атака.
Джонсън, за когото атаката беше кошмарна, се учуди:
— Защо да е зле замислена?
— Най-рисковано е да се напада на кон — каза Морган. — Ездачите изобщо не могат да стрелят точно, дилижансът също се движи и освен ако не застрелят някой от конете отпред, става много вероятно жертвата да се измъкне, както се измъкнахме ние. Атаката от конски гръб е най-несигурното нещо.
— Тогава защо постъпиха така?
— За да се успокоим — обясни Уайът. — За да свалим гарда. Помни ми думата, те знаят, че ще спрем и ще сменим конете в станция Тайгървил, и в момента препускат презглава, за да ни устроят друга засада.
— Къде ще ни устроят засада?
— Ако знаех — отговори Уайът, — нямаше да се безпокоя. Какво мислиш, Морг?
— Някъде между тук и Шеридан, предполагам — отвърна Морган Ърп.
— И аз мисля така — каза Уайът и щракна цевите на ловната пушка. — И следващия път ще действат както трябва.
Втората атака
Половин час след като потеглиха спряха пред борова гора на брега на Пролетния поток. Лъкатушещата вода беше измамно плитка и повече от сто метра широка. Късното следобедно слънце се отразяваше в кротките бавни вълнички. Боровата гора на другия бряг изглеждаше гъста и тъмна.
Оглеждаха реката мълчаливо няколко минути. Най-накрая Джонсън подаде глава през прозореца, за да попита защо чакат. Морган Ърп, от покрива, се пресегна надолу, тупна го по темето да се прибира вътре и му направи знак с пръст пред устните да мълчи.
Джонсън седна отново на мястото си, разтри главата си и погледна въпросително мис Емили.
Мис Емили сви рамене и шляпна един комар.
Минаха няколко минути и Уайът Ърп най-после попита Малкия:
— Как ти изглежда?
— Не знам — отговори кочияшът.
Ърп се вгледа в следите по пясъчния бряг.
— Тук напоследък са минали много коне.
— Това е обичайно — отговори Малкия. — Шеридан е само на две мили южно, от другата страна.
Пак млъкнаха и зачакаха, вслушваха се в тихото ромолене на водата, в шумоленето на вятъра в боровете.
— Знаеш ли, обикновено тук, край реката, има птици — каза Малкия.
— Твърде тихо ли ти се струва? — попита Ърп.
— Да, твърде тихо.
— Как е дъното? — попита Ърп, докато оглеждаше водата.
— Никога не знаеш, докато не влезеш в реката. Искаш ли да опитаме?
— Мисля, че да — отговори Ърп. Скочи от капрата, отиде до прозореца и надникна, за да види как са Джонсън и мис Емили.
— Ще прекосим реката — каза им тихо. — Ако стигнем другия бряг, добре. Ако изникнат проблеми, стойте долу, каквото и да видите или чуете. Морг знае какво да прави. Оставете го да се погрижи за всичко. Окей?
Двамата кимнаха. Гърлото на Джонсън беше пресъхнало.
— Мислиш ли, че е капан?
Ърп сви рамене.
— Мястото е добро за капан.
Качи се отново на капрата и запъна ударниците на пушката. Малкия шибна конете и те полетяха напред. Дилижансът се разклати, когато колелата влязоха в мекия пясък, после се затресе по камъните на речното дъно.
И тогава започна стрелбата. Джонсън чу цвиленето на конете, после дилижансът рязко спря и те залитнаха напред. Бяха по средата на реката.
— Дотук сме! — извика Малкия.
Морган Ърп започна да стреля бясно.
— Прикривам те, Уайът!
Джонсън и мис Емили се свиха на пода. Запищяха куршуми, дилижансът се разклати от стъпките на Морган на покрива.
Джонсън надникна над перваза и видя Уайът Ърп да тича през водата към отсрещния бряг.
— Той си отива! Уайът ни зарязва! — извика Джонсън, но пореден залп го принуди пак да се просне на пода.
— Няма да ни изостави — каза Емили.
— Току-що го направи! — извика Джонсън. Беше изпаднал в паника.
Изведнъж вратата се отвори и Джонсън изкрещя, защото Малкия влетя вътре и се просна върху тях.
Кочияшът беше пребледнял и дишаше тежко. Затвори вратата, след като няколко куршума я натрошиха на парчета.
— Какво става? — попита Джонсън.
— Аз вече съм пас — каза Малкия.
— Какво става!?
— Заседнахме по средата на проклетата река, това става! — отговори Малкия. — Убиха един от конете, така че не можем да мръднем оттук, а братята Ърп стрелят като луди. Уайът хукна отсреща.
— Имат ли план?
— Много се надявам да имат — каза Малкия. — Защото аз нямам.
Стрелбата продължи. Малкия събра длани пред гърдите си и затвори очи. Устните му запотрепваха.
— Какво правиш?