Обаче дори специално подбраните вождове бяха възмутени от новите предложения.
Повечето от правителствените преговарящи бяха съгласни с индианците. Един от тези преговарящи, сега на път за Вашингтон, каза на Джонсън, че това било най-трудното нещо, което бил правил през живота си:
— Все ми е едно колко пера носи някой на главата си, той пак е човек. Един от тях, Червени крака, ме погледна и попита: „Мислиш ли, че това е честно? Ти би ли подписал такъв договор?“. Аз не можех да го погледна в очите. Чувствах се отвратително.
— Знаеш ли какво е казал Томас Джеферсън? — продължи той. — През 1803 Томас Джеферсън е казал, че ще минат хиляда години, преди Западът да се успокои напълно. Ще се успокои обаче за по-малко от сто години. Това е прогрес.
Джонсън записа в дневника си: „Той беше честен човек, изпратен да свърши нечестна работа, и сега не можеше да си прости, че е изпълнил инструкциите на правителството си. Когато пристигнахме, беше пиян; когато тръгнахме, продължаваше да пие“.
Морган Ърп остана в Къстър и продължиха без него.
Към полунощ минаха ранчото Четвърта миля и продължиха към долината Плезънт. Минаха и покрай ранчо Дванайсета миля, и ранчо Осемнайсета миля по тъмно.
Малко преди разсъмване стигнаха до Червения каньон.
Станцията за дилижансите пред Червения каньон беше изгорена.
Всички коне бяха откраднати. Мухи жужаха около десетина скалпирани трупа — свидетелство за безчинствата на Пърсимънс Бил.
— Предполагам, не са чули за новия договор — каза Ърп. — Както изглежда, няма да се храним тук.
Продължиха през каньона. Пътуването беше напрегнато и бавно, защото конете бяха уморени, но всичко мина без инциденти. В другия край тръгнаха покрай Ястребовия поток към Камп Колиър, който бележеше южния подход към Черните хълмове.
Сега, на сутрешната светлина, спряха за час, за да могат конете да се напасат и да си починат.
— Още малко, мистър Джонсън — каза Уайът Ърп, — и ще ми дължиш половината от тези кости.
Джонсън реши, че е крайно време да му каже истината.
— Мистър Ърп… — започна той.
— Да?
— Естествено, оценявам всичко, което направи, за да ми помогнеш да се измъкна от Дедуд.
— Сигурен съм в това.
— Има обаче нещо, което трябва да ти кажа.
Ърп се намръщи.
— Да не искаш да се откажеш от договорката ни?
— Не, не… — Джонсън поклати глава. — Трябва обаче да ти кажа, че това наистина са само вкаменели кости.
— А-ха — кимна Уайът Ърп.
— Само кости.
— Чух те.
— Те имат стойност само за учените, за палеонтолозите.
— Така да бъде, нямам нищо против.
Джонсън се усмихна едва забележимо.
— Само се надявам да не останеш разочарован.
— Ще опитам да не остана — каза Ърп, намигна и го тупна по рамото. — Момче, помни, че половината от тези кости са мои.
„Беше добър приятел — написа Джонсън — и подозирах, че би се превърнал в опасен враг. Поради тази причина продължих по пътя към форт Нарами и първата цивилизация, която щях да видя от много месеци, с известни опасния“.
Форт Ларами
Форт Ларами беше армейски преден пост, превърнал се в пограничен град, но армейският гарнизон все още определяше настроението, а в онзи момент то определено не беше добро. Армията воюваше с индианците от осем месеца и бе понесла сериозни загуби, най-забележима от които беше поражението на колоната на генерал Къстър при Литъл Бигхорн. Имаше и други кървави сражения, при река Паудър и Слим Бътс, но дори и когато не се водеха сражения, кампанията беше тежка и изнурителна. Всички новини от Изтока съобщаваха, че Вашингтон и останалата страна не подкрепят усилията им — многобройни статии в пресата критикуваха военната кампания срещу „благородния и беззащитен червенокож човек“. За младежите, видели как падат другарите им, младежите, погребвали загиналите на бойното поле свои приятели и откривали ги скалпирани и осакатени, младежите, виждали трупове с натикани в устата генитали — за тези войници статиите в източната преса не бяха леко четиво.
Самата армия бе получила заповед да започне тази война, без никой да я попита какво мисли за шансовете за успех или дали е морална. Военните изпълняваха заповедите възможно най-добре и със значителен успех и сега бяха ядосани, че не ги подкрепят и че водят толкова непопулярна война.
Това, че политиците във Вашингтон бяха подценили както трудността на кампанията срещу „диваците“, така и възмущението, което тя щеше да предизвика сред либерално настроените кръгове в източните градове — зле информирани автори, които през живота си не бяха виждали жив индианец и чиято представа за това население почиваше на чисти фантазии, — не беше по вина на армията.