— Значи наистина ви трябват.
— Да, трябват ми — отвърна Марш и млъкна за миг за по-силен драматичен ефект. — Костите, за които говоря, всъщност са мои. Младият Джонсън ги открадна от мен.
Джонсън усети как го обзема гняв. Досега разговорът го забавляваше, но сега лицето му се зачерви от яд. Наложи се да положи сериозно усилие, за да успее да промърмори:
— Така ли?
— Той е лъжлив скункс, няма съмнение — каза Марш.
— Лошо — каза Джонсън.
В този момент се появи Уайът Ърп и извика:
— Ей, Джонсън! Идвай! Потегляме!
А Марш се усмихна на Джонсън и каза:
— Ах, ти, малък кучи сине!
Сделката с кости в Ларами
„Изглежда — написа Джонсън в дневника си — много гълъби бяха дошли да гнездят в Ларами“.
В онзи момент градът се оказа ангажиран с друга фигура от миналото на Джонсън — Джак Маккол Счупения нос, Джак беше избягал от Дедуд в Ларами, където бе започнал да се хвали, че е убил Дивия Бил Хикок. Причината да говори толкова свободно беше, че миньорският съд в Дедуд го бе съдил за това убийство и го бе оправдал, защото той бе заявил, че Дивия Бил е убил по-малкия му брат преди много години и сега той чисто и просто отмъстил за неговото престъпление. В Ларами Джак говореше открито за убийството на Хикок, защото беше сигурен, че няма да го съдят втори път за същото престъпление.
Джак обаче не си бе дал сметка, че миньорският съд в Дедуд не е признат официално, така че веднага бе натикан в затвора в Ларами и съден за убийството на Хикок. Тъй като публично вече бе признал, че го е извършил, процесът беше кратък — осъдиха го на смърт чрез обесване — поврат на събитията, който го „ядосал много“.
Докато продължаваше делото на Джак, в бара на Сътър се случваше много по-важен за Уилям Джонсън епизод.
Уайът Ърп седеше на една от масите, пиеше уиски и се пазареше с Отнийл Ч. Марш за продажбата на половината от костите на Джонсън.
И двамата държаха на своето, така че цялата история продължаваше вече почти цял ден.
Ърп на свой ред, изглежда, се забавляваше.
Джонсън седеше с мис Емили на маса в ъгъла и наблюдаваше случващото се.
— Не мога да повярвам, че това се случва — каза той.
— Че защо те изненадва? — попита тя.
— Какви бяха шансовете да попадна на професора? — Джонсън въздъхна. — Едно на милион сигурно. Или по-малко.
— О, не мисля така — възрази тя. — Уайът знаеше, че Марш е в тази територия.
По гръбнака на Джонсън бавно пропълзя неприятно усещане.
— Знаел е?
— Разбира се.
— Откъде е знаел?
— Бях с него в хотелската трапезария — отговори тя, — когато чу слуховете, че в Шайен имало колежански учител, който купувал всякакви вкаменели кости и разпитвал за някакви кости в Дедуд. Миньорите почнаха да се смеят, но очите на Уайът светнаха, когато чу историята.
Джонсън се намръщи.
— Значи затова е решил да ми помогне да превозя костите от Дедуд до Шайен?
— Да — отговори Емили. — Заминахме само ден след като чу историята.
— Искаш да кажеш, че Уайът от самото начало е имал намерение да продаде моите кости на Марш?
— Така мисля, да — отговори Емили тихо.
Джонсън се вторачи гневно в Ърп в другия край на заведението.
— А аз го имах за приятел!
— Ти го имаше за глупак — каза Емили. — А той е твой приятел.
— Как можеш да кажеш това? Виж го как се пазари, как се бори за всеки долар повече. Ако я карат така, ще им трябва цял ден.
— Да — съгласи се Емили. — Сигурна съм обаче, че Уайът би приключил сделката за пет минути. Ако това беше намерението му.
Джонсън се втренчи в нея.
— Искаш да кажеш…
Тя кимна.
— Не се съмнявам, че се чуди защо се бавиш тук, докато той задържа професор Марш заради теб.
— О, Емили! — извика той. — Искам да те целуна!
— Ще ми се да го направиш — отвърна тя тихо.
По-късно Джонсън написа:
„Твърде много неща се случиха едновременно. Главата ми откровено се завъртя при случващото се.
Забързах навън с Емили и отложих целувката, за да я изпратя да купи петдесеткилограмов чувал ориз, топ зебло и лопата с дълга дръжка. Междувременно набързо събрах нужните големи камъни, които за щастие не бяха далеч — остатъците от взривяванията при строежа на моста над река Плат".
Намери друга китайска пералня и плати малка сума, за да използва огъня и един стоманен котел, в който стоплиха вода. След това доста време вари прясна оризова паста, достатъчно гъста и лепкава, за да може да покрие плътно камъните, когато ги потопи един по един вътре.