— Не изглеждаш убеден — нацупи се тя мило.
— Не бъди глупава — каза й той и стисна лакътя й.
— Да се връщаме в хотела — каза тя и бързо облиза ухото му.
— Престани, Емили!
— Какво има? Мислех, че ти харесва.
— Харесва ми, но не тук. Не на публично място.
— Защо? Никой не ни гледа.
— Знам, но не е прилично.
— Какво значение има? — Тя се намръщи. — Ако никой не гледа, какво значение може да има?
— Не знам. Просто има.
— Вече си във Филаделфия — каза тя, отстъпи назад и се втренчи в него.
— Виж, Емили…
— Така е.
Той обаче каза само:
— Не бъди глупава.
— Не съм глупава — отвърна тя. — И няма да дойда във Филаделфия.
Джонсън просто не знаеше какво да каже.
— Просто не ми е там мястото — каза тя и избърса една сълза.
— Емили…
Тя се разплака открито.
— Знам какво си мислиш, Бил. Знам от много дни
— Емили, моля те… — Нямаше представа какво има предвид тя, защото последните три дни бяха най-влудяващо приятните в живота му.
— Няма полза… не ме докосвай, моля те… няма полза, и това е.
Върнаха се в хотела, един до друг, без да говорят. Тя държеше главата си високо и от време на време подсмърчаше. Той се чувстваше неловко, непохватен, не знаеше какво да прави.
След малко вдигна очи към Емили и видя, че вече не плаче. Беше ядосана.
— След всичко, което направих за теб! — каза тя. — Дик отдавна щеше да те убие, ако не ти бях помогнала, и никога нямаше да заминеш от Дедуд, ако не бях убедила Уайът да ти помогне. Щеше да загубиш костите в Ларами, ако не ти бях подсказала как да постъпиш…
— Така е, Емил и.
— И какво получавам за благодарност? Захвърляш ме като парцал!
Наистина беше ядосана. Въпреки това обаче Джонсън някак си си даваше сметка, че той е захвърленият.
— Емили…
— Казах да не ме докосваш!
Изпита облекчение, когато до тях се приближи шерифът, докосна шапката си учтиво към Емили и попита:
— Ти ли си Уилям Джонсън от Филаделфия?
— Аз съм.
— И си отседнал в „Интер-Оушън“?
— Да.
— Имаш ли някакво удостоверение кой си?
— Разбира се.
— Много добре — каза шерифът и извади пистолета си. — Арестувам те за убийството на Уилям Джонсън.
— Но… Аз съм Уилям Джонсън.
— Не виждам как е възможно. Уилям Джонсън е покойник. Така че, който и да си, определено не си той, нали?
И щракна белезници на китките му.
Джонсън се обърна към Емили:
— Емили, кажи му.
Емили се обърна и се отдалечи, без да каже и дума.
— Емили!
— Да вървим, мистър — каза шерифът и бутна Джонсън към затвора.
Мина известно време, преди да излязат подробностите. През първия си ден в Шайен Джонсън бе телеграфирал на баща си с молба да му прати 500 долара. Баща му веднага телеграфирал на шерифа и съобщил, че някой в Шайен опитва да се представи за мъртвия му син.
Всичко, което представи Джонсън — пръстена от Йейл, изпомачкана кореспонденция, изрезка от местния вестник в Дедуд — беше прието за доказателство, че е ограбил мъртвец, като вероятно го е и убил.
— Този човек, Джонсън, е бил колежанин от Изтока — каза шерифът и примижа, за да огледа Джонсън внимателно. — Това няма как да си ти, нали?
— Но съм аз — настоя Джонсън.
— И е богат.
— Аз съм богат.
— Това си го биваше — засмя се шерифът. — Ти си богат колежанин от Изтока, а аз съм Дядо Коледа.
— Попитай момичето, Емили.
— О, попитах Емили — отвърна шерифът. — Каза, че е искрено разочарована от теб, че си й наговорил големи неща за себе си и сега е разбрала какъв си в действителност. Живее в хотелската ти стая и ще продаде онези сандъци, които си донесъл в града.
— Какво?!
— Тя не е твоя приятелка, мистър — каза шерифът.
— Не може да продаде сандъците!
— Не виждам защо не. Твърди, че са нейни.
— Мои са!
— Моментът не е подходящ да се горещиш така — каза шерифът. — Поговорих с някакви хора, които идват от Дедуд. Казват, че си се появил в града с мъртъв индианец и мъртъв бял. Ще се обзаложа сто към едно, че белият е бил Уилям Джонсън.
Джонсън понечи да обясни, но шерифът вдигна ръка.
— Сигурен съм, че имаш обяснение за всичко. Типовете като теб винаги имат.
Шерифът излезе от затвора. Джонсън чу помощник-шерифа да пита:
— Кой е този тип?
— Някакъв бандит, който си придава важност — отговори шерифът и излезе, за да пийне.
Помощникът беше момче на шестнайсет. Джонсън му предложи ботушите си, за да изпрати телеграма до Филаделфия.