Сутринта на четвъртия ден, в Питсбърг, телеграфира на Коуп, за да му каже, че е оцелял и би искал да отиде при него да поговорят. Не спомена нищо за сандъците с кости. След това телеграфира на родителите си и ги попита дали могат да предвидят още един човек за вечеря този ден.
Пристигна във Филаделфия на 8 октомври.
Четири срещи
На гарата нае човек с празна зарзаватчийска каруца, който да превози сандъците до дома на Коуп на улица „Пайн“. Не беше далече и когато пристигна, установи, че Коуп притежава две еднакви триетажни каменни къщи — едната жилище, другата — частен музей и офис. Най-изненадващото беше, че Коуп живееше само на седем или осем пресечки от площад „Ритенхаус“, където майка му в момента се готвеше да го посрещне.
— Коя къща е жилището? — попита той каруцаря.
— Не знам, но мисля, че онзи човек ще ти каже — отговори каруцарят и посочи.
Беше самият Коуп, който тичаше надолу по стълбите.
— Джонсън!
— Професоре!
Коуп стисна ръката на Джонсън здраво и го прегърна.
— Ти си жив и…
Видя товара на каруцата.
— Възможно ли е?!
Джонсън кимна.
— Не беше невъзможно може би е най-добрият отговор.
Сандъците бяха откарани до музейната част от имота на Коуп. Мисис Коуп донесе лимонада и сладки и седнаха — охкаха при разказа му, суетяха се за външния му вид, възклицаваха заради сандъците с кости.
— Искам секретарката ми да запише целия разказ за приключението ти — каза Коуп. — Трябва да сме в състояние да докажем, че костите, които изкопахме в Монтана, сега са във Филаделфия.
— Някои може да са се счупили от друсането по каруците и влака — каза Джонсън. — Може да има и някоя и друга дупка от куршум, но общо взето са цели.
— Зъбите от бронтозавър? — попита Коуп, трепереше от вълнение. — Опази ли зъбите? Може да не говори добре за мен, обаче се тревожа за тях още от деня, когато реших, че са те убили.
— Ето в този сандък, професоре — каза Джонсън, след като намери отбелязания с X.
Коуп го отвори веднага, вдигна зъбите един по един, оглежда ги дълго, като хипнотизиран. Подреди ги в редица, както беше направил преди толкова много седмици там, на скалата, близо две хиляди мили на запад.
— Удивително! — каза той. — Просто удивително. Марш ще трябва доста да се потруди, за да извади нещо такова.
— Едуард? — каза мисис Коуп. — Не е ли по-добре да изпратим мистър Джонсън у дома, при семейството му?
— Да, разбира се — съгласи се Коуп. — Сигурно горят от нетърпение да те видят.
Баща му го прегърна топло.
— Благодаря на бога, че се върна, синко.
Майка му стоеше в горния край на стълбата и плачеше. После каза:
— Тази брада те прави страшно грозен, Уилям! Отърви се от нея веднага.
— Какво е станало с устната ти? — попита баща му. — Раниха ли те?
— Индианци — отговори Джонсън.
— Прилича ми на следа от зъби — обади се брат му, Едуард.
— Така си е — каза Джонсън. — Един индианец се покатери на каруцата и ме ухапа. Искаше да види какъв съм на вкус.
— Ухапал те е по устната? Да не е опитвал да те целуне?
— Те са диваци — каза Джонсън. — И са непредвидими.
— Целунат от индианец! — възкликна Едуард и плесна с ръце. — Целунат от индианец!
Джонсън нави крачола си и показа на всички белега от стрелата, пронизала крака му. Показа им и върха й. Предпочете да не споделя с тях всички подробности и не спомена за Емил и Уилямс или Миранда Лепъм, или както беше истинското й име. Разказа им обаче как е погребал Жабата и Малкия вятър.
Едуард се разплака и изтича горе в стаята си.
— Радваме се, че се върна, сине — каза баща му и изведнъж изглеждаше много по-стар.
Есенният семестър вече беше започнал, но деканът на Йейлския колеж му позволи да се запише въпреки закъснението. Джонсън реши да се наслади на драматичния ефект да се появи в трапезарията с дрехите си от Запада и с револвера.
Всички притихнаха. После някой извика:
— Ей, това е Джонсън! Уили Джонсън!
Джонсън отиде до масата на Марлин, който се хранеше с приятели.
— Струва ми се, че ми дължиш пари — каза Джонсън възможно най-заплашително.