— Колко шарено си се докарал — каза Марлин и се засмя. — Трябва да ме запознаеш с шивача си, Уилям!
Джонсън не каза нищо.
— Да приема ли, че си преживял много приключения на запад и си участвал в истински престрелки? — попита Марлин високо, за да го чуят всички.
— Да — отговори Джонсън. — Това е истината.
Подигравателната усмивка на Марлин помръкна, защото не беше сигурен какво иска да каже Джонсън.
— Мисля, че ми дължиш пари — повтори Джонсън.
— Скъпи приятелю, не ти дължа абсолютно нищо! Ако си спомняш, каза, че заминаваш с професор Марш, но всички знаят, че не си бил с него дълго, защото те е изгонил като мошеник и лъжец.
Джонсън сграбчи Марлин за яката, изправи го на крака без усилие и го блъсна в стената.
— Ти, сополив кучи сине, дай ми онези хиляда долара или ще ти пръсна главата!
Марлин пъшкаше. Погледна белега на Джонсън.
— Променил си се.
— А ти ми дължиш пари. Сега кажи на всички какво ще направиш.
— Ще ти дам хиляда долара.
— По-високо.
Марлин повтори по-високо. Присъстващите се разсмяха. Джонсън го пусна и излезе от трапезарията, а Марлин се свлече на пода като пихтия.
Отнийл Марш живееше сам в голяма къща, която беше построил на един хълм край Ню Хейвън. Докато се изкачваше по склона, Джонсън долови самотата и изолацията на професора, желанието му да получава одобрение, да има висок статус и да бъде приеман от обществото. Въведоха го в трапезарията. Марш работеше там, сам, над някакъв ръкопис. Вдигна очи.
— Искал си да ме видиш, професоре?
Марш го изгледа гневно.
— Къде са?
— Костите ли имаш предвид?
— Разбира се, че имам предвид костите! Къде са?
Джонсън издържа на погледа му, без да отмести своя. Даде си сметка, че вече не се страхува от този човек, по никакъв начин.
— При професор Коуп са. Всичките.
— Вярно ли е, че сте намерили останки на неизвестен динозавър с голям размер?
— Не ми е позволено да казвам, професоре.
— Ти си загубен глупак — каза Марш. — Пропиля възможността да станеш велик. Коуп никога няма да публикува, а ако го направи, докладът му ще е написан набързо и ще е пълен с неточности, така че никога няма да получи истинско признание от научната общност. Трябваше да ги донесеш в Йейл, за да бъдат изучени както трябва. Ти си глупак и предател на своя колеж, Джонсън.
— Това ли е всичко, професоре?
— Да, това е всичко.
Джонсън се обърна да си върви.
— Още едно нещо — каза Марш.
— Да, професоре?
— Предполагам, няма начин да вземеш тези кости?
— Няма, професоре.
— Тогава всичко е загубено — каза Марш тъжно. — Всичко е загубено.
Върна се към ръкописа си. Писалката му заскърца по хартията.
Джонсън излезе от стаята. По пътя към изхода мина край малък скелет на миниатюрния кон Eohippus, от креда. Това някак си го натъжи.
Той се обърна, излезе и забърза надолу по склона към колежа.
Обработка
The LasT Survivors: shadow, 2018
Послепис
Едуард Дринкър Коуп умира без пукната пара през 1897 г. във Филаделфия, след като пропилява семейното богатство и енергията си в конфликта с Марш.
Умира сравнително млад, само на петдесет и шест. Успява да види обаче скелета на бронтозавъра, сглобен в музея „Пийбоди“ в Йейл, след като публикува повече от хиляда и четиристотин статии.
На него се приписва откриването и наименуването на повече от хиляда гръбначни видове и на повече от петдесет вида динозаври.
Един от тях, Anisonchus cophater[3], както твърди той, е нарекъл „в чест на всички, мразещи Коуп, които са около мен“. Дарява тялото си на науката и настоява след смъртта му мозъкът му да бъде сравнен по големина с мозъка на Марш, защото тогава се е вярвало, че размерът определя интелигентността. Марш отказва да приеме предизвикателството.
Отнийл Марш умира две години след Коуп, сам и огорчен в къщата, която е построил за себе си. Погребан е в гробището на Гроув Стрийт в Ню Хейвън, Кънектикът. Той и неговите ловци на вкаменелости са открили над петстотин различни вкаменени животни, включително осемдесет динозаври, които също наименува всичките сам.
Уайът Ърп умира на 13 януари 1929 г. в наета къща на ъгъла на булевардите „Винис“ и „Креншоу“, в Лос Анджелис, след като играе в неми филми и после продава правата върху биографията си на „Кълъмбия Пикчърс“. В по-късни години е силно повлиян от желанията на жена си, Джоси. Разказал е живота си така, както го помни или както е искал да се помни, на Стюарт Н. Лейк, писател от Пасадина, две години преди смъртта си. Спомените му, публикувани под заглавие „Уайът Ърп, шерифът от границата“, правят силно впечатление и утвърждават славата му трайно.