Аз май още не съм ви се представил? Казвам се Стефан Николов. Сега Капитан, а тогава Лейтенант Стефан Николов от Кралските Драконови Ездачи — К.Д.Е. Минал съм с отличие всички възможни бойни школи в Кралството. Магьосниците откриха специални способности в мен и ме занимаваха дори и с магия. Даже и при елфите бях. Отидох един Септември и се почна една…
Елфическите тренировки са най-тежките, които съм правил, а аз съм ги правил много. Така се изтощаваш, че към края на деня те боли дори като дишаш. И тогава за компенсация идваха вечерите… Ах, тези магически вечери, прекарани до елфическия огън под звуците на елфическите песни-легенди, с елфическите храни, от които винаги се наяждаш, но никога не преяждаш, с елфическите питиета, от които се опиваш, без да се напиваш (и без да те боли глава на сутринта). Изглеждаше, сякаш са минали години. Изглеждаше, че никога няма да свърши…, но все пак свърши. Като си тръгвах изведнъж осъзнах, че листата така и не бяха успели да окапят напълно. Елфи! Там открих и псевдо-прорицателските си способности — понякога виждах по няколко секунди напред в бъдещето (върши работа за да избегнеш огнената струя, но не само за това).
След такава подготовка май не беше много изненадващо, че ме назначиха за лейтенант в К.Д.Е. преди да съм и помирисал Дракон. Тогава почнаха и тренировките за Ездач. Посетил съм не един и двама от Великите Дракони. Прочетох не една и две книги за Драконите. И когато Драконката на Капитана на К.Д.Е. снесе, сметнаха, че ще съм най-достоен за него. Кръстих го Арн. Да, този същия, дето не може да си контролира Огъня. И това ми било „потомствено Велик Дракон“!
В крайна сметка излетяхме. Който не се е возил на Дракон, не може да разбере какво ми беше. Като ги гледаш отдолу, Драконите изглеждат грациозни и величествени, но бавни и лениви. Бавно махат с криле и сякаш почти не се помръдват във въздуха. Е да, ама не! Първия път ме качиха на един старичък и бавничък Дракон с друг ездач за да съм „свикнел с усещането и скоростта“. „Ха! — казвах си — Те са бавни и без това, а тея ще ми дават някаква кранта!“ Много грешах. Ама много. Мислех, че ще е като с кон, но не би. Вместо да се държа здраво, както ми бяха казали, аз бях скръстил ръце и чаках да им „натрия носа“. Паднах де. Много тежко. Останах жив, но две седмици постоянно стоях прав и спях по корем — здраво се бях натъртил, добре че нямаше счупвания. Та сега се носехме буквално по-бързо и от ураган. Стигнахме до района, където бяха орките за по-малко от 8 часа. На специалните гълъби-вестоносци им беше отнело цял ден.
Беше късен следобед, когато забелязахме гадините. Строихме се в петиците и се приготвихме за атака. Капитанът даде сигнала и неговите хора се понесоха. По неписано правило трябваше веднага да тръгна и аз с моите хора. Слава Богу те бяха ветерани и не се поддадоха на импулса и зачакаха моите действия и команди. А аз стоях като вцепенен. Имаше нещо нередно. Орките, а и не само те виждат дори и самотен дракон от доста далеч. Всъщност не точно „виждат“ — това е едно чувство, с което „старите вълци“ свикваха и започваха да пренебрегват, но аз все още не бях забравил и слава Богу. Те знаеха, че сме там — това са ДЕСЕТ Дракона, включително един Могъщ — майката на Арн и един почти могъщ — Арн. Усещането за мощ и сила в такъв случай идва далеч преди ги забележиш и те блъска като чук на джудже-ковач, а орките вече ни и ВИЖДАХА. А не бягаха. Не хаотично, не организирано, не никак. Просто стояха. В цялата картинка нещо смърдеше ужасно. Който познава страхливия и подъл нрав на тези същества щеше да е учуден. Който, като мен, се беше спускал за удоволствие над орките с безогнения си (все още) Дракон, само за да ги види, как бягат, ТРЯБАШЕ да се уплаши. И аз се уплаших. Не се срамувам да го призная, напротив — гордея се с това, че послушах инстинкта си — страхът е най-добрата, а често и единствена, естествена защита. Тогава се вгледах и забелязах още нещо странно — сред орките имаше закрита носилка и те не бягаха, точно защото се групираха около нея за защита. Е това вече беше прекалено. Никога, ама никога не бях виждал орки да се защитават. Не бях и чувал да са го правили, освен под заплаха от бич в собствените си крепости. Те нападаха вероломно, бягаха, когато се усещаха застрашени, но никога, ама никога, нищо, ама абсолютно нищо, не им е било достатъчно мило, че да го защитават, без да ги карат насила. До онзи момент. Или поне така си мислех.
Изведнъж от носилката лъхна вълна от омраза и злост. Почти физически усетих как ме блъсна. Тогава видях огненото кълбо и вече знаех какво ще стане. Обзе ме ужас. Миг по-късно, таванът на носилката падна и отвътре се показа Демон. Досега не бях виждал, само ми ги бяха описвали и то доста неточно — няма никой, който да е видял отблизо Демон и да е оживял; дори елфите, за които се знаеше,че са ги убивали, не говореха за Тях. Все пак веднага го познах. Спомних си думите на Елеандър — моят учител-елф: „Защо ти е да знаеш как изглеждат ТЕ, Смъртни? Когато ги видиш, сам ще разбереш. И втори път не изричай думата «Демон», докато си тук. НИКОГА!“ В следващата секунда сякаш от цялата Му фигура, а всъщност само от ръцете Му изригна огнената топка и помете първата петица. С Арн дълго след това не можахме да постигнем същото „сливане“, както тогава когато едно мощно „НЕЕЕЕЕЕЕ!“ се изтръгна от гърдите и на двама ни сякаш от едни и същи гърди. Гледката беше страшна. Могъщите огнедишащи Дракони изгоряха като хартиени фигурки. Само Великата остана цяла от удара, но дори и тя беше много тежко поразена от Магията на Демона и почти веднага умря. От капитана не остана нищо. Това ме оставяше начело на втрещената група. Добре поне, че Драконите ни се опомниха и се пръснаха преди да дойде втората топка. Обзе ме дива ярост, но се опитах да я потисна, за да мога да командвам хладнокръвно хората си. Тогава си в съзнанието ми изплуваха думите на друг велик елф — Лесомил: „У теб има нещо, Смъртни. Ти можеш да се пребориш с Тях. Нека ти разкрия една тайна — на нас ни е трудно да се борим с Тях, защото не можем да мразим. Омразата е лошо нещо, Смъртни, но огънят най-добре се бие с огън. Запомни това смъртни. Мрази Ги и ще ги победиш. Както се изразявате вие, бий с Техните камъни по Техните глави. Мрази Ги!“