— Не ставайте глупак, сър Хъбърт — каза Джим, и английската фраза прозвуча сякаш съвсем на място. „Какъв друг по-удобен израз за подобни ситуации“, помисли си Джим.
— Аз съм Джим Екерт, съседът. Сега съм в драконовото си тяло. Дойдох, за да помогна, ако мога.
Лицето на сър Хъбърт си остана бледо, а мечът, макар и леко отпуснат, все още беше в бойна готовност.
— Така ли? — попита той недоверчиво.
— Летях наблизо, за да огледам земите си след бурята — продължи Джим — и видях, че имате някакви затруднения.
Сър Хъбърт съвсем свали меча си, но все още не го прибираше в ножницата.
— Ако наистина си Джим Екерт, защо не дойде като човек?
— Помислете за момент, Хъбърт! В драконовото тяло има много повече сила, когато се налага да помагам в подобна ситуация.
— Дявол да го вземе! Откъде, по дяволите, да знам? — извика рицарят — Може да си някой обикновен дракон, който иска да ни разкъса.
— Досега все още никой не съм разкъсал — отговори Джим. — Достатъчно често сте били на обяд в Малънконтри, за да го знаете.
— Добре — каза сър Хъбърт и прибра меча си в ножницата. — Как можеш да ни помогнеш?
— Още не знам. Нека първо да погледна. В какво е пропаднала кравата?
— В нищо и никаква яма — измърмори сър Хъбърт. — Ако имаше и капка ум в главата си, можеше и сама да излезе оттам. Проклети крави!
— Стените на ямата стръмни ли са или полегати?
— Полегати. Ако ни беше помогнала поне малко, щяхме вече да сме я измъкнали.
— Щом стените са полегати, сигурно ще успея да сляза долу и да я повдигна, а вие ще я издърпате нагоре.
— Ще те ритне — каза сър Хъбърт с нотка на задоволство в гласа.
— Ще видим.
Джим се приближи до дупката, а кравата, която изведнъж видя и подуши дракон в непосредствена близост, измуча ужасено. Джим опипа с крак наклона под снега и леко се плъзна до хълбока на кравата. Тя отново измуча за помощ. Сега тялото на Джим я притискаше към отсрещната страна на така наречената яма и тя не можеше да рита през високия до пояс сняг.
Джим така и не разбра дали кравата е успяла да го ритне или не, но той успя да подложи под корема й рамото и сгънатото си крило. Сега вече животното бе в пълна безизходица, нададе последен отчаян зов за помощ и млъкна.
Джим пое дълбоко дъх и повдигна кравата, както човек повдига тежест, балансирана на едното му рамо. Животното не беше от леките, но от друга страна мускулите, които Джим пусна в действие бяха несравнимо по-мощни от човешките. Кравата бавно се издигна и изпълзя през ръба на ямата. Хората на сър Хъбърт веднага я подхванаха, изтеглиха я през снега далеч от дупката и започнаха да я изправят на крака. Джим излезе сам от падината.
— Доста лесно се справи — забеляза сър Хъбърт недоволно, като че ли обвиняваше Джим, че му е нанесъл някаква щета.
— Пак заповядайте — отговори Джим спокойно, защото знаеше, че тези думи на рицаря са най-голямата благодарност, която той можеше да изрече. После подскочи във въздуха, за да поеме отново дългото пътуване към дома.
Вятърът духаше от югоизток и той трябваше да се изкачи на по-голяма височина, за да направи голям завой над земите на сър Хъбърт и да се насочи отново към Малънконтри. Тъкмо завиваше, когато изведнъж осъзна, че се намира достатъчно високо и гледа в правилната посока, за да види горите, в които беше къщата на Каролинус. Съвестта му внезапно се обади.
Откакто заедно с Анджи, младия Робърт Фалън и част от прислугата се върнаха от коледното тържество у графа на Съмърсет преди около месец, все се канеше да поговори с Каролинус — неговият учител по магия. Но все нещо непредвидено изникваше и пречеше на Джим да се срещне с по-възрастният магьосник.
Сега бе идеалният момент да се отбие за малко у Каролинус и да си поговорят накратко по някои въпроси, които възникнаха по време на празника у графа и оттогава постоянно тревожеха Джим. За едно от тези неща Джим имаше смътното чувство, че дължи извинение на Каролинус. През дванадесетте дни у графа между ученика и учителя се бе появило известно напрежение.
Сега, обаче трябваше да се връща в замъка, пък и вече бе станало време за обяд. Анджи щеше да го чака в Голямата зала, а и Робърт може би се нуждаеше от присъствието му…
Робърт се бе превърнал в грижа, която усложняваше всяка иначе обикновена ситуация. Всъщност Джим въобще не бе сигурен дали е подходящ за настойник на сираче от благороден произход през четиринадесети век, когато всички момчета с подобно потекло бяха възпитавани като бъдещи воини. Самият Джим не беше истински воин. Детето можеше да бъде твърде зле обременено от възгледите за живота, характерни за двадесети век…