Джим бързо пропъди тези мисли от ума си. Робърт беше прекалено млад, за да обядва с тях в Голямата зала. Съвестта му го разпъваше и в двете посоки, но после той си напомни, че Анджи нямаше да го чака много дълго и щеше да започне обяда сама, така че на практика нямаше проблем. Самият Джим можеше да се нахрани по всяко време, след като се върне в Малънконтри.
Промени наклона на крилете си и се насочи към върховете на дърветата, които закриваха от поглед малката поляна, на която се намираше къщата на Каролинус.
Той завари полянката такава, каквато бе очаквал. Беше плътно заобиколена от множество високи дъбове и тисове. Имаше приблизително овална форма, а площта й беше горе-долу като на футболно игрище. Снегът покриваше дърветата и се стелеше по земята на около десет ярда от къщата, като образуваше идеален кръг, в който все още бе лято.
В средата на кръга стоеше къщата, по която също нямаше сняг. Тревата наоколо беше зелена, цветята цъфтяха, а един фонтан изливаше звънтящите си струи в средата на малък басейн, от който от време на време изкачаха малки златни рибки или пък малки златни русалки? Погледът на Джим никога не успяваше да установи това с точност.
До езерото минаваше старателно подравнена пясъчна пътека, водеща до вратата на малката странна тясна къща с островръх покрив, която въобще не изглеждаше на място си тук. Но застанала редом с басейна, тревата и проблясъците на подскачащата във водата златна фигурка, къщата сякаш не би могла да бъде на никое друго място.
Джим се приземи шумно на края на пясъчната пътека, но никой не излезе да го посрещне. Върна се отново в човешкото си тяло, облечено в топли зимни дрехи. Отначало, докато още се учеше как да използва магията, имаше някои проблеми с облеклото, но сега всичко беше под контрол. Отправи се към вратата и леко почука.
Отговор не последва. Джим внимателно бутна вратата, тя се отвори безшумно и той влезе вътре.
— Кой е? А, това си ти, Джим… — каза Каролинус, вдигайки поглед.
Магьосникът седеше в големия си стол с висока облегалка, а на масичката до лакътя му лежеше отворена някаква дебела книга. На коляното му, като пеперуда на клонка, бе кацнала изящната зелена фигурка на една наяда1.
— По-добре да си вървиш, скъпа — каза нежно Каролинус на наядата. — Ще довършим разговора си по-късно.
Тя скочи от коляното му, застана пред него със сведен поглед и измърмори нещо неразбираемо.
— Разбира се! — отговори Каролинус.
Наядата се обърна и тръгна към вратата. Джим се дръпна встрани, за да й направи път и тя мина покрай него със сведени очи, като му хвърли само един кратък поглед и отново промърмори нещо неясно.
— Съвсем не — каза Джим.
Той не я разбра, както очевидно и Каролинус преди малко, но така подбраните думи бяха достатъчно неутрални като отговор. Наядата излезе през вратата, която се затвори след нея.
— Е, моето момче — каза бодро Каролинус. — Радвам се да те видя, и то в човешкото ти тяло. Къщата ми не е от големите.
Домът на вълшебника наистина беше малък. Нещо повече — беше направо претъпкан до тавана с книги и с всякакви обикновени и магически предмети, които човек можеше да си представи. Всъщност повече приличаше на склад, отколкото на къща. Но откакто Каролинус свикна да получава всичко, което му трябва, само като заповяда и то просто да се появява пред него, от купищата с вещи наоколо, претъпканата къща вече не правеше никакво впечатление на стария магьосник.
Джим започна неуверено:
— Откакто се върнахме от празненството у графа, все се каня да се отбия при теб. Сега случайно минавах наблизо и дойдох направо тук. Може би прекъсвам нещо важно или пък ти си зает?
— Съвсем не, съвсем не — отвърна Каролинус. — С Лалин можем да си бъбрим по всяко време, а с теб се виждаме твърде рядко.
Последните думи си бяха чиста проба подкана към Джим да каже, че е положил много усилия да види Каролинус. Всъщност именно Каролинус бе труден за откриване. Все пак, Джим си замълча.
— Няма значение, нали сега си тук — продължи весело магьосникът. — Виждаш ми се отпочинал и в добро настроение. Готов ли си за следващото си приключение?
Глава 3
— Приключение ли? — попита Джим и внезапно усети неприятен спазъм в стомаха. — Определено не съм готов за никакво приключение. За известно време, по възможност по-дълго, не искам да имам нищо общо с каквито и да било авантюри. През следващите няколко години Анджи и аз ще се опитаме да живеем като обикновени хора.