— Е, е-е! Няма защо да се обиждаш. Това, което искам да направим, е да се опитаме да разберем откъде е дошъл този джордж. Аз ще изляза, за да не го уплаша прекомерно. Ако не проговори, остави го тук на сигурно място и отлети при магъосника, който живее до Звънящата вода. Знаеш къде се намира, естествено, на северозапад оттук. Започни да преговаряш чрез него. Съобщи му, че сме хванали този джордж, разкажи му как изглежда и че искаме да обсъдим условията за примирие с джорджите. Остави на него да го уреди. И каквото и да правиш — Смъргол спря и погледна строго Джим, — не слизай пак в пещерата за съвет, преди да тръгнеш. Просто тръгни. Достатъчно грижи имам, като използвам респекта си, за да държа нещата под контрол. Искам да създам впечатлението, че си способен да се справяш и сам. Разбра ли?
— Разбрах — каза Джим.
— Добре — Смъргол се заклати към открития изход на пещерата. — Успех, момче! — каза той и се гмурна във въздуха.
Джим чу ударите на огромните му еластични криле, които го отнесоха надолу и заглъхнаха в далечината. След това се обърна към клетката; отново издърпа гоблена от нея и откри Анджи, сгушена в задната й част възможно по-далеч от него.
— Всичко е наред — каза й бързо той. — Това съм аз, Джим.
Търсеше откъде да отвори клетката. След малко видя врата с тежък катинар, но нямаше ключ. Направи опит, като я хвана с голямата си лапа и ноктите си, а с другата лапа сграбчи една от пръчките на решетката и задърпа. Катинарът издрънча и се разби, пръчката се счупи на парчета и вратата рязко се отвори. Анджи изпищя.
— Това съм аз, казвам ти, Анджи! — продума той разтревожено. — Хайде, излез.
Анджи не излезе. Тя вдигна едно от парчетата на счупената пръчка, хвана го като кинжал и насочи острия му край към него.
— Стой далеч от мен, дракон! — каза тя. — Ще те ослепя, ако се приближиш.
— Луда ли си, Анджи? — извика Джим. — Казвам ти, че съм аз. Приличам ли ти на дракон?
— Със сигурност ми приличаш — свирепо отвърна Анджи.
— Приличам? Но Гротуълд каза…
В този момент сякаш сводът се сгромоляса и го удари по главата.
… Отново изплува в съзнание и видя загриженото лице на Анджи, надвесено над него.
— Какво стана? — попита той разтреперан.
— Не знам — каза тя. — Просто припадна. Джим… наистина ли си ти, Джим?
— Да — глупаво отвърна той.
— … — каза Анджи.
Не можа да долови точно какво каза тя. Нещо особено ставаше в главата му. Съзнанието му се раздвояваше, както се раздвоява образът след силно сътресение. Сякаш разсъждаваше с два мозъка едновременно. Направи опит да мисли само с единия и успя да се концентрира до известна степен. Явно с усилие можеше да задържа мисълта си, без тя да се раздвоява.
— Чувствам се сякаш някой ме е ударил по главата със стик.
— Така ли? Но всъщност нищо не се е случило! — гласът на Анджи звучеше отчаяно. — Ти просто падна, като че ли загуби съзнание. Как си сега?
— Сякаш нещо се смеси в главата ми — отговори Джим. Доста добре бе превъзмогнал импулса, който раздвояваше съзнанието му, но все още имаше усещането, че дълбоко в мозъка му е прикачена някаква отделна чужда част. Направи усилие да не мисли за нея. Може би ако я пренебрегне, чувството щеше да изчезне? Концентрира се върху Анджи.
— Защо едва сега повярва, че съм аз, а не одеве? — попита той, приклекнал на драконските си хълбоци.
— Бях прекалено объркана, за да забележа, че викаше името ми — отвърна тя. — Но когато каза и своето име, а след това спомена Гротуълд, изведнъж осъзнах, че в крайна сметка може да си ти и че той се е сетил да те изпрати, за да ме спасиш.
— Да се е сетил! Ха! Аз му наредих да те върне, защото иначе…! Но той ми каза, че само ще бъда проектиран и вероятно никой няма да ме вижда. Освен теб.
— Това, което виждам, е един от драконите тук. Добре, съзнанието ти е проектирано. Но се е пренесло в тялото на дракон.
— Все още не разбирам. Чакай малко — каза Джим. — Преди си мислех, че говоря на драконски, но ако е така, как можеш да ме разбираш. Би трябвало все още да говориш английски.
— Не знам — каза Анджи. — Но разбирам и другите дракони. Може би всички те говорят английски.
— Не говорят… не говоря. Чуй това, което казвам. Всъщност чуй звуците, които ти издаваш.
— Но аз говоря обикновен разговорен… — Анджи млъкна с особено изражение на лицето. — Не, прав си, не говоря. Мисля, че издавам същите звуци, които издаваш и ти. Кажи „мисля“.
— Мисля.
— Да — задълбочено разсъди Анджи, — това са същите звуци, които издаваш и ти. Само гласът ти е с около четири октави по-нисък от моя. Сигурно и двамата говорим на някакъв тукашен език. И той е един и същ и за хора, и за дракони. Това е безумно!