— Откъде знаеш?
— Е, добри ми асистенте. Не е ли очевидно? Той е бил в състояние да изпрати тази твоя девица — предполагам, че е девица?
— Ами…
— Добре, добре, казвам девица от благоприличие. Чисто абстрактен въпрос така или иначе — отсече Каролинус. — Проблемът е, че той е бил в състояние да я върне обратно, но се е оказало, че кредитът му в Ревизионния отдел е достатъчен само за пренасянето на твоя дух без тялото ти. В резултат: ти си един дисбаланс — тук и сега, а Тъмните сили обожават такива неща. Или като се вгледам по-задълбочено, налице е хубава деликатна ситуация. И тя е на път да обърне нещата към голямо зло. Ха, ако беше малко по-умен и бе учил, щеше да се сетиш, че ще получиш помощта ми, без да ми плащаш с язвозаклинанието. Така или иначе бих ти помогнал, за да помогна и на себе си, и на всички тук.
Джим се втренчи в него.
— Не разбирам — каза той накрая.
— Естествено за обикновен асистент като теб. Добре, ще обясня подробно. Събитието на появяването ти тук — твоето и на тази Анджи, е нарушило равновесието между Случайността и Историята. Силно го е нарушило. Представи си една люлка. Случайността седи на единия край, Историята — на другия, и се люлеят нагоре-надолу. В един момент Случайността е на върха, след това е долу, а Историята — горе. Тъмните сили обожават това. В подходящия момент те натежават на страната, която почти е достигнала земята, при което или Случайността, или Историята остават постоянно горе. В първия случай настъпва Хаос. В другия — предсказуемост и край на Романтиката, Изкуството, Магията и всички останали интересни неща.
— Но… — Джим беше засипан от думи, — ако случаят е такъв, какво можем да направим?
— Какво? Ще теглим нагоре, когато Тъмните сили бутат надолу, ще бутаме надолу, когато Тъмните сили теглят нагоре. Ще предизвикаме временно равновесие, а след това ще ги ударим с главата напред — с нашите сили срещу техните. Тогава, ако спечелим последната битка, можем да оправим твоето положение и да установим постоянно равновесие. Но тепърва ще има трудности.
— Виж сега, все пак… — започна Джим. Искаше да възрази, че изкарва ситуацията много по-заплетена, отколкото е необходимо. Но не му се отдаде възможност да завърши изречението си. Точно в тоя миг силен удар отвън разлюля къщата из основи и прогърмя драконски глас.
— Горбаш!
— Знаех си — каза Каролинус. — Започва се вече.
ГЛАВА 5
Той се запъти към вратата, отвори я рязко и прекрачи навън. Джим го последва. На пътеката, на около три-четири метра от вратата стоеше Смъргол.
— Привет, магьоснико — забоботи старият дракон, като леко наведе глава. Може и да не ме помниш. Името ми е Смъргол. Нали се сещаш за оная работа със страшилището Гормли Кийп? Виждам, че праплеменникът ми е дошъл при теб, добре.
— А-а, Смъргол. Спомням си — каза Каролинус. — Добра работа свърши тогава.
— Имаше навика да навежда главата си след замах — обясни Смъргол. — Забелязах това някъде на четвъртия час от битката. Оставаше открит само за секунда. Следващия път, когато го направи, пробих защитата му и разсякох мускулите на дясната му ръка. После въпросът бе просто да го довърша.
— Помня. Преди осемдесет и три години. Значи това е праплеменникът ти?
— Знам — каза Смъргол, — малко е твърдоглав, но е от моята плът и кръв, както ти е известно. Разбираш ли се с него, магьоснико?
— Доста добре — рече безизразно Каролинус. — Всъщност позволявам си да ти обещая, че праплеменникът ти никога вече няма да е същият.
— Надявам се да е така — засия Смъргол. — Всяка промяна е за добро. Но имам лоши новини, магьоснико.
— Не ми казвай!
— Да не ти… — Смъргол онемя.
— Шегувам се. Продължавай, продължавай — каза Каролинус. — Сега пък какво се е случило?
— Ами просто това, че този млад нищожен червей Брай офейка с нашия джордж.
— Какво? — изкрещя Джим. Цветята и тревата полегнаха като от ураган. Каролинус се олюля, а Смъргол потрепери.
— Моето момче — произнесе той укорително, — колко пъти трябва да ти повтарям да не викаш? Казах, че Брай отнесе джорджа.
— Къде? — изстена Джим.
— Горбаш! — строго го смъмра Смъргол. — Ако не можеш да говориш за това учтиво, после няма да те включа в дискусията. Не знам защо се вълнуваш толкова всеки път, когато споменем този джордж.
— Слушай… — каза Джим. — Време е да разбереш нещо за мен. Този джордж, както я наричаш, е жената, която аз…