— Не ми благодари… момче. Най-малкото, което мога да направя за теб. Е… довиждане, тогава…
— Довиждане.
Джим остана да го гледа как се спуска надолу в стремеглав полет и се обръща на сто и осемдесет градуса, за да улови един нисък термален поток и вятъра, духащ откам морето, което сега беше зад него. Отдалечавайки се, Смргол се смали бързо и Джим насочи вниманието си към земите, простиращи се напред.
Сега дърветата и откритата местност, над които бе прелетял, за да стигне до гората с къщата на Каролинус, се сменяха с обширен пейзаж от голи пространства, сред които тук-таме стърчаха малки групички от дървета. Виждаха се и няколко мизерни колиби, направени от свързани в снопи опадали клони и покрити със слама. Обитателите им, които Джим, прелитайки над главите им, изненадваше навън от жилищата им, бързо се разбягваха и изпокриваха. Бяха облечени в кожи вместо в обикновени дрехи и не изглеждаха много привлекателни.
Но колкото по-напред отиваше, толкова по-рядко виждаше такива колиби. Накрая те съвсем изчезнаха. Пущинаците свършиха и гората, която Смргол бе посочил, се виждаше наблизо. Вместо иглолистните гори, които растяха около Звънящата вода, тук имаше предимно опадливи дървета като дъбове и върби. Всички бяха необичайно оголени за това време на годината и отгоре клоните им изглеждаха криви и оплетени, което придаваше на гората особено злокобен вид. Това място не пускаше лесно залуталите се в него.
Джим усети задоволство, че може безопасно да се носи отгоре.
Опиянението от полета отново го накара да се почувства по-добре, отколкото му позволяваха условията. Нямаше ясна представа накъде се е насочил, но това не помрачаваше радостното усещане. Бе поискал да отиде до Прокълнатата кула, а Каролинус се бе противопоставил. Но ето че летеше в посоката, указана от него, и все пак отиваше към кулата. Каквато и да бе причината да лети натам, това, което вършеше в момента, му се струваше напълно правилно…
Сега далечното очертание на гората бе почти под него. Отвъд нея нямаше нищо освен тресавище, простиращо се до неясна тъмносиня ивица, която трябваше да е море. Тресавището обхващаше доста голяма територия от долина, покрита с избуяла зеленина и вода. То изпълваше пейзажът във всички посоки, докъдето стигаше погледът, само напред се синееше морето.
Започна да се оглежда с телескопичното зрение на драконските си очи, за да съзре някаква конструкция, която можеше да е Прокълнатата кула, но не успя да открие нищо. Насрещният вятър внезапно утихна и нов лек повей започна да го тласка в гърба. Насочи крилете си спрямо него и се остави да бъде носен плавно надолу по невидимата въздушна повърхност като по дълга вълшебна пързалка. Тресавището се приближаваше към него — мочурлива земя, гъсто обрасла с трева и разпокъсана на отделни пътеки и островчета от синята вода. По-плитките заливи и протоци също бяха обрасли с висока морска трева и тръстики. От време на време от някое блато се издигаха ята от водни птици, виеха се нагоре като дим, прелитаха и кацаха на повърхността на друго блато неколкостотин метра по-далеч. Крясъците им, приглушени от разстоянието, стигаха слабо до свръхчувствителния слух на Джим.
На запад, на брега на морето се трупаха тъмни облаци.
Джим се извиси над спокойната вода и меката трева и усети далечния мирис на соленото море. Погледна разтревожено залязващото слънце — в този момент то се плъзгаше зад гъстите облаци, които току-що бе забелязал. Скоро щеше да се свечери. Беше гладен и нямаше и най-малката представа какво трябва да прави, след като се стъмни. Със сигурност не можеше да продължи да лети. Не би било приятно да се спусне на земята стремително, тъй като нямаше да има видимост, по-точно щеше да е лошо, ако кацне в някой от заливите или в блато. Би могъл да се приземи и да тръгне пеша, но имаше опасност да затъне в тресавището.
Най-разумното след като слънцето залезе, помисли си той, е да прекара нощта на едно от малките островчета под него. Не че тази перспектива му изглеждаше много удобна. Долу щеше да бъде незащитен, ако нещо се промъкнеше към него.
Джим се сепна, защото изведнъж се сети какво представлява. Осъзна, че разсъждаваше като човек, а не като дракон. Кое нормално същество ще иска да се промъкне до дракон? Като се изключи рицар в броня. А откъде ще се вземе рицар в броня да се скита из тъмното? Или пък друг дракон? Единственият, от когото имаше основание да се страхува тук, при положение, че Смргол бе описал правилно блатните дракони, беше Брай. А Брай щеше да сгреши, ако се приближеше до Джим при настроението, което сега го бе обзело.
Всъщност, помисли си Джим, нямаше нещо, което да му се иска повече от това, да впие зъби и нокти в Брай. Усети жестокост. В него пламна свиреп гняв като горещ въглен, раздухан в гърдите му. Чувството бе доста приятно. Остави го да се разгори и пламне, докато изведнъж му хрумна, че гневът, който изпитва, е по-скоро драконски, отколкото човешки. Може би за това говореше Смргол, когато го посъветва да не позволява истинската драконска ярост да го завладее.