— Машинописно… — мърмореше си сър Брайън. — Машинописно…
— Един местен звяр, подобен на грифон — бързо каза Джим. — Имаме ги много в Ривъроук, намира се в Америка — земя на запад, зад морето. Може и да не си я чувал.
— Дяволите да ме вземат, ако съм — отговори честно сър Брайън. — Там ли беше омагьосан?
— Ами, и да, и не — каза Джим внимателно. — Бях пренесен във вашата земя посредством магия, както и дамата… Анджела. После, когато се събудих, открих, че съм превърнат в дракон.
— Наистина? — сър Брайън имаше удивително невинни очи, несъответстващи на загара и белега по лицето му. — Анджела, а! Красиво име.
— Както и самата тя — отговори важно Джим.
— Хайде, сър Джеймс! Може би докато имаме възможност, трябва да си поговорим повече за нашите дами, а не да чакаме да се опознаем достатъчно добре.
Джим преглътна.
— От друга страна — каза бързо той, — ти ми казваше за твоята дама. Как й беше името?
— Лейди Джеронд — сър Брайън започна да тършува из дисагите си. — Имам едно украшение някъде тук. Нося го на ръката си, когато очаквам да се натъкна на противник, естествено, но когато преследвам дракони… Един момент. Май е точно под ръката ми…
— Защо просто не ми кажеш какво е? — предложи Джим.
— Добре — сър Брайън се отказа да търси. — Това е кърпа с монограма „Д. д’Ч“ — лейди Джеронд Изабел де Чени, понастоящем господарка на замъка Малвърн. Баща й, сър Орин замина в източните земи да воюва срещу езичниците преди три години, пет дни преди Петдесетница и оттогава няма никаква вест от него. Ако не беше това, а и необходимостта да бродя из цялата земя, за да печеля слава и прочие, щяхме вече да сме се оженили.
— Защо го правиш тогава? Имам предвид да се скиташ по земята — попита Джим заинтригуван.
— Мили Боже, ами Джеронд настоява. След като се оженим, тя иска да се прибера в къщи невредим.
Джим нямаше желание разговорът да премине в спор. Той се съгласи.
— Ами как е при вас, отвъд морето? — попита сър Брайън. — Тук, след като се оженя и имам моя земя, трябва да мобилизирам собствена войска в случай че стане война и господарят ме извика на служба. Ако не съм си спечелил име, ще бъда принуден да марширувам наред с дрипава паплач от некадърници и селяндури, събрани от кол и от въже. Такива биха си плюли на петите само при вида на един опитен въоръжен мъж и вероятно няма да ми оставят друга възможност, освен да умра на полето заради едната чест. От друга страна, ако се прославя като воин, под знамето ми биха дошли да служат с готовност добри и опитни хора, защото ще знаят, че ще се грижа за тях. И поради тази причина и те ще се грижат за мен.
— Ох — каза Джим.
— И още — продължи да размишлява сър Брайън, — това преследване ни държи във форма. Макар че, трябва да отбележа, тук блатните дракони не стават за добра тренировка. Ето защо когато те видях, имах големи надежди. Разбираш, че не можем да тренираме със съседите. Прекалено голям е рискът някой да се разгневи и това да предизвика вражда.
— Разбирам — отвърна Джим.
— Обаче — каза сър Брайън и лицето му просветна, — всичко е добре, когато завършва добре. И твоето дело да спасиш дамата си със сигурност е по-ценно от възможността да повдигна репутацията си, като убия половин дузина блатни дракони. Въпреки че, както казах, е необходимо първо да получа разрешение от Джеронд. За щастие замъкът Малвърн е само на ден и половина езда от тук. Дълго време, все пак, така че не е ли по-добре да тръгваме?
— Да тръгваме?
— Да пътуваме. Да изминем разстоянието, сър Джеймс! — Брайън погледна към слънцето. — Остава ни да вървим по светло само половин ден, което означава, че е пладне и ще видим портите на замъка Малвърн най-рано в другиден. И така, тръгваме ли?
— Чакай малко — отговори Джим. — Казваш, че и двамата ще отидем до този замък. Защо?
— Човече, обясних защо — каза сър Брайън с нотка на нетърпение и дръпна поводите, за да обърне коня си на изток. — Най-напред лейди Джеронд трябва да даде позволението си. В края на краищата първото ми задължение е към нея.
Джим онемя.
— Все още не разбирам — каза той накрая. — Разрешение за какво?
Но Брайън вече бе подкарал коня си, загърбил морето. Джим побърза да го догони.
— Разрешение за какво? — повтори той.
— Сър Джеймс! — отвърна Брайън, обърна се рязко и погледна Джим право в очите. Върху коня главата му достигаше точно до главата на Джим, който ходеше на четирите си крака. — Ако този непрестанен въпрос е някаква шега, това е проява на лош вкус. За какво друго бих могъл да искам разрешение от дамата си, освен за да те съпроводя в твоето дело и да стана един от придружителите, които ми каза, че търсиш?