— Съжалявам, Анджи — каза Джим с разкаяние, — налагаше се цял час да бездействам в класа и да се правя, че ми е интересно, като в същото време си мислех за всичко, което ни е причинил. А когато би звънецът, не посмях да говоря с него от страх, че ако отново ми откаже, ще му фрасна един.
В колата настъпи мъртва тишина. Докато се взираше неотклонно напред през стъклото, Джим усети как Анджи с нежност му стисна ръката.
— Всичко е наред — каза тя. — Щом си се чувствал така, постъпил си правилно. Някой път ще го издебнеш в подходящ момент, когато можеш да говориш спокойно.
Продължиха да пътуват още малко, без да говорят.
— Ето го мястото — каза Джим, като кимна надясно.
ГЛАВА 2
Базата „Белевю трейлър корт“ не беше създадена с чувство за естетика и за двадесет години никой от собствениците й не бе променял нейния вид. Сегашният управител — човек около петдесетте — изглеждаше висок и едър колкото Джим Екерт, но с времето кожата на продълговатото му лице беше провиснала. Плътта му се бе отпуснала и набръчкала и синята му риза се издуваше около него като балон. Избелелите му оръфани панталони се набираха силно на кръста от тесен черен колан. Дъхът му вонеше, сякаш току-що беше ял престояло сирене, и за Джим и Анджи бе трудно да не усетят това в нагорещения от слънцето празен фургон.
— Е — каза той, като махна към стените около тях, — това е. Ще ви оставя да го разгледате. Обадете се в канцеларията, когато сте готови. — И излезе, отнасяйки лошия си дъх, като остави вратата зад себе си отворена. Джим погледна Анджи, тя плъзгаше пръстите си по един от шкафовете над мивката, където лакът се беше напукал.
— Доста зле, нали? — отбеляза той. Така беше. Подвижният дом сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Подът зад Джим бе явно изкривен, имаше видим наклон и в другия край на фургона, където стоеше Анджи. Мивката беше мръсна и очукана. Прашните стъкла на прозорците се клатеха в рамките си, а твърде тънките стени не можеха да осигурят и най-малката изолация. — Все едно, че през зимата ще спим на снега.
Той си помисли за ледената зима в Минесота: те двамата на двайсет и три мили от колежа, колата с излъскани гуми и износен двигател. Представи си летните сесии и жегите през юли, когато ще се пържат тук и ще проверяват купища контролни. Но Анджи не му отговори.
Тя отваряше и затваряше вратата, водеща към тоалетната с душа. По-точно, опитваше се да я затвори, явно резето не държеше здраво. Под синьото й сако, се открояваха малките и ъгловати рамене. Хрумна му да се откажат, да се върнат и отново да проверят в списъците на студентското бюро за апартамент около колежа. Но Анджи нямаше да признае поражението толкова лесно. Познаваше я. Освен това тя знаеше, че той е наясно колко е безполезно да се опитват да намерят жилище според възможностите си. Мизерният вид на фургона разтърси душата му, сякаш го лъхна студена вълна на отчаяние. За миг изпита огромен копнеж да живее в Европа през Средновековието, което описваше в есетата си. Време, в което проблемите се свеждат до врагове от плът и кръв, а не възникват в неясни ситуации, създадени поради академичната политика. Време, в което, ако ти се изпречи човек като Шорлс, ще се справиш със сабя, а не с приказки. Щеше да е немислимо да изпаднат в това положение само заради икономическата ситуация или защото Шорлс не иска да нарушава баланса във факултета.
— Е, хайде, Анджи — каза Джим, — може да намерим нещо по-добро.
Тя се обърна. Под черната й коса кафявите й очи излъчваха непримиримост.
— Миналата седмица каза, че ще оставиш на мен да реша.
— Знам…
— В продължение на два месеца търсихме около колежа, както ти искаше. Сбирките на колегията за есенния семестър започват утре. Нямаме повече време.