ГЛАВА 8
Продължиха мълчаливо един до друг. Докато яздеше, Брайън гледаше упорито и обидено напред. Джим беше зает да привиква с мисълта, че рицарят ще му бъде придружител.
В действителност не беше обърнал голямо внимание на Каролинус, когато той повтори думите на бръмбъра, че Джим трябва да намери придружители, за да му помогнат да споси Анджи и да се изправи срещу Тъмните сили. Но доколкото бе обмислял това, смяташе да избира кои да се присъединят към него. Не си бе представял, че те сами ще му се предлагат.
Очевидно нямаше пречки Брайън да не е подходящ за придружител. Явно не му липсваше смелост и видът му доказваше, че има някакъв опит в битки. Но като се изключи това, какво знаеше Джим за този човек? Нищо в действителност, единствено името му, въоръжението му и коя бе неговата дама.
От друга страна, на харизания кон зъбите не се гледат. Каролинус беше казал, че Силите действат и бе дал да се разбере, че обитателите на този свят ще бъдат разделени на два лагера — Тъмните сили и тези, които като Джим им се противопоставят. Ако това беше вярно, значи трябваше да е възможно да се установи към кой лагер принадлежи всеки отделен човек, като се наблюдава с кого се събира и какво прави.
Брайън се бе приобщил към Джим. Значи по това определение принадлежеше към лагера против Тъмните сили.
Джим прекъсна мислите си и осъзна, че рицарят все още язди до него навъсен, явно готов да избухне. Трябваше да последва някакво извинение.
— Сър Брайън — каза Джим малко неловко, — извини ме, че не те разбрах, когато предложи услугите си като придружител. Причината за това е, че нещата са различни там, откъдето идвам.
— Несъмнено — отговори Брайън, без да се усмихне.
— Повярвай ми — каза Джим, — това не беше някаква шега. Бе просто липса на… ъ-ъ… съобразителност, която ми попречи да разбера за какво говориш.
— А-ха — отвърна Брайън.
— Естествено, не бих и могъл да искам по-добър придружител от джентълмен като теб.
— Правилно.
— И съм премного радостен, че си с мен.
— Наистина.
Джим имаше чувството, чу чука на вратата на къща, чийто собственик е вътре, но упорито отказва да отговори. Започна да изпитва досада. Хрумна му една идея, която го накара почти видимо да се усмихне. Пренебрегването на обичаите на друг народ можеше да има и обратен ефект.
— Разбира се, ако още отначало знаех номера на социалната ти осигуровка — каза той, — щеше да е различно.
Очите на Брайън пробляснаха. Продължиха да пътуват мълчаливо един до друг още около минута, след което рицарят проговори отново:
— Номера, сър Джеймс?
— Ами да — каза Джим, като повдигна веждите си. — Номерът на твоята социална осигуровка.
— Да ослепея, ако някога съм чувал за такова нещо!
Джим съчувствено изцъка с език.
— Не е чудно, че ти се е сторило необичайно от моя страна, когато не разбрах предложението ти да ми бъдеш придружител. Там, откъдето идвам, не може да се предприеме нищо, ако не е известен номерът на социалната осигуровка на един джентълмен. Естествено си помислих, че криеш твоя поради някакви лични причини. Ето защо не ми хрумна, че предлагаш да ме придружиш.
— Но аз нямам какво да крия, по дяволите! — запротестира сър Брайън.
— Нямаш?
— В името на Свети Джилс, не!
Джим отново изцъка с език.
— Това е проблемът, когато живееш в провинцията — каза огорчено сър Брайън. — Вероятно в Двора използват тези, какви ги нарече, номера от година, а никой от нас тук не е и чувал за тях.
Продължиха мълчаливо още малко.
— Ти имаш, предполагам? — попита Брайън.
— Ами, да — бързо отвърна Джим. Изрови от паметта си — 469-69-9921.
— Дяволски прекрасно число.
— Е… — Джим реши, че при създалата се предпоставка може да повдигне реномето си. — Все пак съм барон в Ривъроук.
— О, разбира се.
Пояздиха още малко.
— Мисля си… — каза сър Брайън.
— Да, сър Брайън?
Брайън се покашля.
— Ако имах и аз някакъв собствен номер, би ли се осмелил да предположиш какъв ще е той?
— Е… не зная…
— Добре, добре. Разбирам, че не биваше да те питам. Това ме представя в неблагоприятна светлина. — Брайън се обърна разтревожен към Джим. — Кажи ми номера, който ми даваш, и аз няма да разисквам…
— Не мисли за това — каза Джим.
— Все пак си мисля.
— Не трябва — настоя Джим. Започваше да се чувства малко виновен. — Сигурен съм, че номерът ти, ако имаше такъв, щеше да е много голям.
— Не, не. Вероятно съвсем обикновено число. Какъв съм аз в края на краищата? Един провинциален неженен рицар. Не мога да пея като менестрелите или да върша друго подобно нещо.