Но очевидно Смъргол не се обиди.
— Няма нищо, няма нищо. Не ме нарани — тътнеше той в отговор, — сядай тук, момче. — Той се наведе към ухото на дракона до него. — Направи място за праплеменника ми.
— Какво? О, това си ти, Смъргол — изрева другият дракон, като се обърна, за да погледне. Той се отмести с два-три метра. — Добре, Горбаш, пъхай се. Ей сега ще започнем дискусията за джорджа.
Джим си проби път между двамата, седна и се опита да обмисли това, което ставаше около него. Очевидно всички дракони в тоя свят говореха съвременен английски… Дали наистина говореха? Сега слушаше отблизо словесната буря и фактът, че разбира всичко, което чува, противоречеше на здравия му разум. Може би той говореше на „драконски“, без да знае. Реши да отложи изясняването на този въпрос за по-спокоен момент.
Огледа се. Отначало му се беше сторило, че голямата пещера, в която бе попаднал, е претъпкана буквално с хиляди дракони. При по-внимателен оглед представата за хиляди отстъпваше на възприятието за стотици, което на свой ред се заменяше с разумната преценка за около петдесет дракона с най-различни размери. Джим с удоволствие установи, че не е сред най-дребните. Всъщност, като се изключи единствено Смъргол, никой от драконите наоколо не можеше да се сравни с него по големина. Имаше обаче едно чудовище в другия край на залата. Изглежда, че беше от тези дракони, които най-много говореха и от време на време сочеха някакъв предмет, приличащ на сандък, голям колкото тях. Сандъкът бе поставен до него на каменния под и се покриваше от богато украсен гоблен, чиято изработка като че ли далеч надхвърляше възможностите на драконските нокти.
Колкото до дискусията, може би бе по-точно да се нарече словесна кавга. Дискусиите между драконите изглежда се състояхя в това, всички да говорят едновременнно. Гласовете им ечаха с огромна сила и каменните стени и таванът се тресяха от резонанса на титаничните им викове. Смъргол, без да губи време, се присъедини към тях.
— Млъкни, Брай! — изкрещя той към огромния дракон до сандъка с гоблена. — Дай думата на някой друг, който има повече опит с джорджите и с горния свят, от всички вас взети заедно. Когато убих страшилището Гормли Кийп, нито един от драконите тук не беше излязъл от черупката си.
— Трябва ли още веднъж да чуем за битката ти с това страшилище? — изръмжа огромният Брай. — Това тук е важното сега.
— Слушай, нищожен червей! — прогърмя Смъргол. — Нужен е ум, за да победиш страшилище — нещо, което ти нямаш. Интелигентността е в кръвта на семейството ми. Ако днес се появи друго страшилище, аз и Горбаш ще сме единствените, чиито опашки ще се носят над земята през следващите осемдесет години.
Спорът между двамата постепенно се извиси над по-тихите кавги, които се водеха в същото време. Джим забеляза, че един по един другите дракони млъкнаха и седнаха обратно, за да слушат, докато единствено правуйчото и Брай останаха да викат един срещу друг.
— …Добре и какво искаш да правиш с него тогава? — питаше Брай. — Хванах го точно пред входа на главната пещера. Той е шпионин, ето какъв е.
— Шпионин? Какво те кара да мислиш, че е шпионин? Джорджите не шпионират драконите, а идват да се бият. Сражавал съм се с достатъчно много по мое време. Смъргол изпъчи гърди.
— Да се бият! — отговори презрително Брай. — Чувал ли си в днешно време за джордж, излязъл да се бие без черупката си? Още от първия джордж, за който знаем, е известно, че когато тръгват да се бият, те са с черупка. Този беше просто съблечен!
Смъргол примигна отегчено към драконите до него.
— Сигурен ли си, че не си го съблякъл ти? — изтрещя той.
— Има ли такъв вид? Погледни!
И като се пресегна надолу, Брай отмести гоблена от предмета, подобен на сандък и откри желязна клетка. В клетката, зад грубите решетки отчаяно се бе свила…
— Анджи! — извика Джим.
Беше забравил огромните възможности на драконския си глас или по-скоро досега не бе имал удобен случай да го изпробва. Инстинктивно извика името на Анджи с пълни гърди. А да извика дракон с пълни гърди, бе нещо, което си заслужаваше да се чуе — стига да имаш запушалки в ушите и да си на безопасно разстояние.
Дори огромното множество в пещерата се разтресе. А Анджи — тя или бе залепнала за решетката, или бе припаднала.
Правуйчото на Горбаш пръв се съвзе от шока.
— По дяволите, момче! — извика той с глас, който, както Джим нещастно осъзна, имаше нормална сила за разговор между дракони. Не е нужно да ни пукаш тъпанчетата. — Какво искаш да кажеш с това „анчии“?
Джим бързо обмисляше.