— Какво живее там точно сега знам не повече от тебе. Това, което е в кулата, не е нито живо, нито мъртво, то просто съществува на това място и е форма на самото Зло. Няма какво да се направи, за да се отървем — ние или който и да е друг, от него. Не можеш да унищожиш Злото, както и създанията на Злото не могат да унищожат Доброто. Всичко, което си в състояние да сториш, е да задържиш за малко едното или другото, ако имаш достатъчно сили, и да го направиш неефективно в дадената ситуация.
— Тогава какво бихме могли да сторим срещу Тъмните сили…?
— Нищо… както току-що казах. Но можем да унищожим създанията, инструментите, с които Злото понастоящем осъществява волята си. Неговите създания също ще се опитат да ни унищожат за целите на Злото.
Джим усети как в гърлото му засяда ледена буца. Преглътна.
— Трябва да имаш някаква представа — каза той, — какви създания са тези, които ще се опитат да ни унищожат?
— Вече знам някои от тях — отговори Каролинус. — Сър Ху и хората му например. Също и мраколаците. Като добавка…
Думите му секнаха и той се спря рязко като изключен автомат. Джим също спря, втренчил се в кулата. През прозорците, точно под порутените бойници полетяха десетки същества с големи криле и масивни глави, спуснаха се със писъци и се залюляха във въздуха до върха на кулата.
За миг се извиха около нея като рояк от гигантски мухи. После едно от тях се спусна стремително към придружителите…
И падна отвесно надолу като труп, хвърлен от върха на скала, с пронизано от тънка стрела тяло. Строполи се тежко на пътя в краката на Джим, женското му лице бе застинало в мълчалив, безумен писък.
Джим се обърна и видя, че зад него стоеше Дафид, заредил нова стрела в лъка си. Писъците бяха секнали изведнъж. Вдигна очи и забеляза, че тъмният рояк около кулата вече бе изчезнал.
— Наистина няма да е трудно, ако всички са толкова големи и бързи — каза Дафид, като отиде да вземе стрелата си от убитата харпия. — И дете не би пропуснало от това разстояние!
— Не се заблуждавай, мастер стрелец — рече Каролинус през рамо, след като отново тръгна напред. — Въобще няма да е толкова лесно с останалите…
Докато говореше, се бе обърнал отново на запад и още веднъж млъкна, спирайки рязко. Втренчи погледа си надолу, където очевидно лежеше нещо скрито. Старческото му лице хлътна и помръкна. Джим пристъпи напред, за да види каква бе причината за реакцията на магьосника.
Разтърсен от пристъп на гадене, той извърна глава точно когато останалите погледнаха. На тревата пред тях лежеше нещо, което някога трябва да е било човек в броня.
Джим чу как Брайън пое дълбоко дъх и се отпусна на Бланчард.
— Най-позорната смърт — тихо промълви рицарят, — най-позорната… най-позорната…
Той слезе от коня, свлече се до мъртвеца на тревата върху бронираните си колене и скръсти пръстите на стоманените си ръкавици в молитва. Драконите мълчаха. Дафид и Даниел стояха редом с Ара, без да продумат.
Измежду хората единствено старческите очи на Каролинус гледаха сурово зрелището, като излъчваха не само ужас, но и нещо друго. Магьосникът заби тоягата си в широка диря от слуз, която преминаваше през тялото и водеше към кулата. Приличаше на следа, оставена от градински плужек, но толкова голяма, че там където бе докосвало земята, тялото на плужекът трябваше да е било широко шестдесет сантиметра.
— Червей… — каза Каролинус на себе си. — Но не той е убил човека по такъв начин. Червеите са лишени от разум. Нещо го е късало и мачкало бавно, с голяма сила и търпение…
Изведнъж се впери в Смргол и драконът поклати масивната си глава в странен жест на смущение.
— Не съм го казал, магьоснико — запротестира той.
— Най-добре е никой от нас да не го казва, докато не сме сигурни — отвърна магьосникът. — Елате!
Брайън се изправи до трупа, направи лек, безпомощен жест над него, сякаш посегна да оправи крайниците, но видя, че е напълно безсмислено да привежда в приличен вид това, което бе останало от човека, и се качи обратно върху Бланчард. Групата продължи по пътя, докато стигна може би на стотина метра от кулата. Там Каролинус спря и отново заби жезъла си в земята, той остана да стърчи изправен.
Ара се отпусна в легнало положение и Даниел седнала на колене до него, започна да намества и шинира крака му. За тази цел използваше сухите клони, паднали от едно недоразвито дърво наблизо, и ръкава на жакета си, срязан на ленти.
— Сега — каза Каролинус и думата прогърмя в ухото на Джим като звън от камбана.
Мъглата се бе затворила около тях. Бялата маса ги обгръщаше от всички страни и падаше ниско над главите им. Единствено мястото, където бяха спрели — в подножието на хълма, над който се издигаше кулата — самата кула и разпръснатите наоколо каменни отломки се виждаха ясно. Дали наистина се виждаха съвсем ясно? Мъглата се носеше на парцали над кулата и нещо във въздуха и в светлината, процеждаща се през нея, мамеше очите им така, че бе трудно да гледат само в една точка.