Оглушителният рев на Смргол разцепи странното свистене на въздуха:
— Брай! Предател! Крадец… нищожен червей! Ела тук долу!
Драконът в далечината отвори уста. До тях долетя гръмовният му отговор:
— Разкажи ни за Гормли Кийп, стара торба кокали! — прокънтя той. — Дърто, мръсно куче, дебел гущер, изплаши ни с приказки!
— Ах, ти… — Смргол се наведе напред.
— Стой! — извика Каролинус и Смргол спря, като се изправи високо, а после тялото му се отпусна на земята и здравите нокти на предните му крака се забиха дълбоко в пясъчната почва.
— Вярно… — избоботи той с освирепял поглед.
— Дърта игуана! Върви да спиш на слънце! — дразнеше го Брай.
Но сега старият дракон не отговори, а се обърна към магьосника:
— Какво се крие магьоснико? — попита той.
— Ще видим.
Гласът на Каролинус беше твърд. Той вдигна тоягата си и удари с края й три пъти в земята. При всеки удар пътят сякаш се тресеше.
Горе между скалите един особено голям каменен блок се олюля и изтъркули настрани. Дъхът на Джим изтръпна в гърлото му и той чу как зад него Брайън изсумтя дрезгаво. Секо извика с тънък, остър глас. На мястото, разкрито от откъртения камък, една огромна плужековидна глава се надигна от земята. Докато я гледаха, тя се извиси още по-нагоре, жълтокафява на ярката слънчева светлина, двата чифта рога опипваха, докато горната част на тялото й се клатеше ту на едната, ту на другата страна и разкриваше светла външна леко спираловидна черупка. Рогата й се размърдаха и очите, разположени на върха на първия чифт, се насочиха към групата долу. Бавно започна да пълзи по склона към тях, като оставяше блестяща диря по камъните и пясъка зад себе си.
— Червеят — каза тихо Каролинус.
— …който може да бъде убит — изръмжа Смргол замислено, — макар и не много лесно. Дявол да го вземе, предпочитам да беше само Брай!
— Не са единствено тези двамата — Каролинус отново удари три пъти в земята.
— Излез напред! — извика той, старческият му глас се извиси високо в трептящия въздух. — В името на Силите! Покажи се!
И тогава го видяха.
Иззад прикритието на огромните скали, близо до върха на хълма бавно се издигна голо лъскаво кубе, покрито с плешива сива кожа. Постепенно върху него се откроиха две съвършено кръгли сиви очи, под които се виждаше нос. Но вместо естествените форми то имаше само два близкоразположени отвора, сякаш огромен оголен череп бе обвит с обикновен пласт дебела кожа. Докато се издигаше още нагоре, тази неестествена глава, голяма колкото плажна топка, разкри широката си уста с идиотска усмивка — без никакви устни и с два разкривени, но симетрични реда заострени зъби.
С тромаво премерено движение цялото същество се изправи на крака и застана сред каменните отломки. Имаше мъжки силует, но явно не принадлежеше към човешката раса. Стърчеше на цели три и половина метра и бе облечено в парчета от груба, нещавена кожа, които се съединяваха с кости, метални пластини и множество малки цветни точици — вероятно скъпоценни камъни — и образуваха фустанела около дебелия му кръст.
Но това не беше всичко, по което се различаваше от хората.
Най-напред то изобщо нямаше врат. Неестествената плешива, почти безизразна глава се крепеше като ябълка на върха на абсолютно квадратни рамене от сива грапава кожа. Тялото му представляваше право туловище, от което стърчаха ръце и крака, непропорционално дебели и кръгли като тръбите на гайда. Коленете му се закриваха от фустанелата, а краката надолу — от скалите. Но лактите на огромните му ръце имаха неестествени стави, долната им част бе голяма приблизително колкото горната и почти без китки, а самите ръце представляваха пародия на човешки крайници — тромави, само с три дебели пръста, единият от които стърчеше срещуположно като палец.
Дясната ръка стискаше ръждив метален прът, който дори и такова чудовище, не би трябвало да може да вдигне. Но тази дебела ръка с криви пръсти го държеше така леко и ловко, както Каролинус носеше тоягата си.
Чудовището отвори уста.
— Той! — каза то. — Той! Той!
Звукът бе смразяващ. Представляваше неестествено басово хихикане, ако изобщо можеше да се сравни с нещо. И въпреки че тонът бе приблизително толкова нисък, колкото на триклапанна туба, той несъмнено идваше от гърлото на съществото. В него нямаше нищо смешно. След като изви гласа си, чудовището утихна и започна да наблюдава придвижването на големия плужек с кръглите си светлосиви очи.
Джим установи, че е разтворил драконските си челюсти и се задъхва като куче след дълъг бяг. Зад него Смргол бавно се размърда.