— Да — избоботи той почти на себе си, — това от което се страхувах. Страшилище.
В последвалата тишина Брайън скочи от Бланчард и започна да пристяга ремъците на седлото.
— Хайде, хайде Бланчард — прошепна меко той. Но големият бял кон трепереше така силно, че не можеше да стои спокойно. Брайън поклати глава и ръцете му се отпуснаха от ремъците. — Май ще трябва да се бия пеш — каза той.
Останалите наблюдаваха Каролинус. Облегнат на тоягата си, магьосникът изглеждаше много възрастен. Бръчките се врязваха дълбоко в старческата кожа на лицето му. Беше наблюдавал страшилището, но сега се обърна към Джим и другите два дракона. — През цялото време се надявах — рече той, — че няма да се стигне до тук. Обаче — махна с ръка към приближаващия червей, притихналия Брай и наблюдаващото ги страшилище — както разбирате, нещата никога не се развиват по начина, по който искаме, а трябва да бъдат спирани и управлявани.
Потрепери, извади шишенцето и чашката и отпи мляко. Прибра ги отново и се обърна към Дафид.
— Майсторе, стрелец — каза той с почти формална учтивост, — харпиите са се върнали в кулата, но когато другите ни нападнат, те пак ще излязат. Погледни, облаците са провиснали под кулата.
Посочи нагоре. Така беше — облачната покривка се издуваше надолу като стар таван на паянтова къща. Гъстите, замъгляващи погледа пари висяха на по-малко от десет метра над главите им.
— Харпиите ще се гмуркат бързо през тази завеса — каза магьосникът — ще те връхлетят, без да ти оставят време да стреляш. Мислиш ли, че можеш да ги поразиш с твоите стрели при тези условия?
Дафид вдигна нагоре очи.
— Ако облаците не се спуснат повече… — започна той.
— Не могат — заяви Каролинус. — Силата на моя жезъл ще ги държи на не по-малка от тази височина.
— Тогава — отговори Дафид, — в случай че не летят по-бързо от тази, която застрелях преди малко, има голяма вероятност, тъй да знаете. Не казвам, че нито една няма да се промъкне, защото аз съм човек в края на краищата, въпреки че благодарение на лъка и стрелите ми някои са ме смятали за нещо повече. Но има голяма вероятност да пусна по една стрела във всяка от тях, преди да ни причини зло.
— Добре! — каза Каролинус. — Никой от нас не се надява на друго освен на голяма вероятност. Не забравяй, че ухапването им е смъртоносно, харпията е отровна, дори когато е мъртва.
— Предлагам, сър Брайън — рече той, — особено след като си на крака, да се заемеш с червея. Така ще бъдеш най-полезен. Знам, че предпочиташ този дракон изменник, но червеят представлява по-голяма опасност за останалите, които нямат броня.
— Трудно е да се убие, предполагам? — запита рицарят като спря да наглася ръкохватките от вътрешната страна на щита си и погледна бързо към приближаващия се по склона плужек.
— Жизненоважните му органи са скрити дълбоко в него — обясни Каролинус — и тъй като е лишен от разум, той ще се бие дълго след като е смъртно ранен. Ако можеш първо отсечи рогата с очите и го ослепи.
— Какво… — започна Джим, но гласът му заседна в сухото гърло. Трябваше да преглътне, преди да може да продължи. — Какво да правя аз?
— Ами бий се със страшилището, момче! Бий се със страшилището! — изръмжа Смргол, а като го чу, нечовешкият великан на склона завъртя кръглите си очи, премести погледа си от червея и го закова върху стария дракон. — Аз ще се заема с тази въшка, Брай. Джорджът ще насече червея, стрелецът ще се справи с харпиите, магьосникът ще спира влиянието на злото, вълкът ще държи мраколаците на разстояние… и това е всичко!
Джим отвори уста, за да излекува правуйчото от това, което приличаше на тежък случай на лъжовен оптимизъм, после изведнъж осъзна, че нямаше нищо подобно. Смргол умишлено се опитваше да опрости ситуацията, за да вдъхне смелост у него. И то когато старият дракон стоеше с единия крак в гроба и със сигурност не бе равностоен на силния, млад Брай.
Изведнъж Джим се почувства така, сякаш сърцето му се обърна в гърдите. Погледът му обиколи останалите. Старият и сакат Смргол не можеше да се сравнява с Брай, но имаше ли Брайън предимство пред този противен червей, вече само на тридесет метра от тях? Нима Ара, на три крака, с цялото си вълче безразличие към писъците не бе равностоен на глутницата малки мраколаци, които бяха останали живи? А Дафид, този виртуозен стрелец, как би могъл да се надява, че ще застреля без пропуск харпиите, които на практика щяха да го изненадват, спускайки се отгоре. Накрая, нима бе честно да очаква, че старият магьосник сам ще възспира цялото невидимо зло на това място, докато се биеха?