— Капитане — рече Ленкур. — Нямаме вести от Анес и от Балардийо само от няколко дни…
— Тези няколко дни никак не са малко — отвърна му Марсиак с тон, който предупреждаваше, че е стъпил на опасен терен.
— Така е. Но все пак се изисква повече време да стигнеш до Лион и да се върнеш оттам. Може би Кардиналът е преценил, че все още няма повод за тревога. И вероятно ние трябва да приемем същото…
Ла Фарг отправи към младежа спокоен и страшен поглед. Лицето му с нищо не издаваше, че той разсъждава. Без да се вълнува от породилото се напрежение, Сен Люк, невъзмутим зад червените си очила, чакаше със смесица от любопитство и интерес развитието на събитията. Марсиак се боеше, че може да се случи най-лошото, и поиска да успокои атмосферата.
— Арно — рече той, наблюдавайки капитана на Остриетата, — ти не познаваш Анес и Балардийо от толкова отдавна, отколкото ние сме близки с тях, така че несъмнено не си привързан към тях като нас. Може би ако ги обичаше, както ние ги обичаме, щеше да се безпокоиш не по-малко от нас.
На тези думи младежът отговори спокойно:
— Сигурно е така. Въпреки всичко не съм ли прав?
Отново настъпи мълчание, докато Сен Люк предложи:
— Ами ако Кардиналът знае какво се е случило? Ако не иска и ние да научим? Да не забравяме, че майка Терез дьо Восамбр има роднинска връзка с него и че той ѝ помогна да стане настоятелка.
— Не — отсече Ла Фарг. — Когато излагах фактите, аз споменах и за кавалера Д’Омбрьоз. По реакцията му видях, че Негово Преосвещенство няма понятие, че Рейно д’Омбрьоз служи при Черните гвардейци. А това е факт, за който Кардиналът не може да не е осведомен, ако беше наясно какво се е случило.
— Това, с което Кардиналът е наясно — намеси се Ленкур, — той познава в детайли…
Капитанът на Остриетата размисли, след това се съгласи неохотно:
— Ленкур е прав. Вероятно Кардиналът е решил, че все още е рано да разпитва настоятелката, тъй като рискува да я разгневи, като предположи, че шатленките имат нещо общо с изчезването на двете Остриета.
— Така представени, нещата си идват по местата — рече Марсиак. — Кога ще ви приеме майка Восамбр?
— Утре. Но се съмнявам, че тази среща ще бъде резултатна.
— Защо? — запита Ленкур.
— Майка Восамбр храни известна злоба към мен. С помощта на Кардинала навярно бих могъл да разбера нещо от нея. Но ако трябва да разчитаме само на добрата ѝ воля…
Случи се следното, вратата се отвори със скърцане, след това тъмничарят, който държеше факела, остана на прага, докато другият, все един и същ, влезе в килията. Беше висок, силен и тежък, говореше спокойно и овладяно, с любезен тон, който действаше успокоително. Жестовете му също бяха предпазливи и елегантни, почти нежни. Беше от онези люде, които изглеждаха искрено любезни и които пораждаха у всички желание да им отвърнат със същото.
Приближавайки се до Анес, тъмничарят установи, че тя не се беше докоснала до храната си и беше изпила само няколко глътки вода. Бяха ѝ сервирали вкусна яхния, а водата беше студена и чиста.
— Госпожо — смъмри я той, — не сте хапнали нищо. Мъчно ми е, като ви гледам как линеете…
Той сведе глава — беше огорчен.
Седнала направо на земята в един ъгъл, Анес се беше втренчила упорито в друга посока. Беше бледа и отслабнала, мръсна, облечена в дрехите, с които я заловиха, а дългите ѝ къдрави коси се измъкваха от кожената лента. Чувстваше се слаба, болеше я коремът, а в сините ѝ очи блестеше див и болезнен пламък — пламъкът на глада. Вече няколко поредни дни тя отказваше да се храни. От една страна, понеже я беше обзело отчаянието, измъчваше я споменът за пропадащия в бездната Балардийо. Но и защото отказът от храна представляваше едно от малкото неща, посредством които можеше да изрази бунта си в килията без светлина и чист въздух.
— Нищо няма да спечелите, ако се опитвате да умрете по този начин, госпожо — обади се отново тъмничарят, но прибра пълната чиния и дървената лъжица. — Ще ви оставя водата.
Анес го изгледа кръвнишки, сякаш я беше наругал, и с ритник обърна оставената на земята кана. Не можеше да понася този мъж заради добротата, която проявяваше към нея. Предпочиташе мълчаливия и безмилостен пазач, когото щеше да мрази от все сърце и би пожелала да заколи при първа възможност. Най-лошото беше това, че доколкото обстоятелствата му позволяваха, той бдеше над нея, както го беше правил Балардийо.
Натъжен, тъмничарят запита:
— Е, госпожо… Защо правите така?
Не очакваше отговор, изправи се и тръгна към вратата.
След това с обезкуражен глас добави: