— Никой не иска смъртта ви, госпожо. Възможно е да получа заповед да ви принудя да ядете. Ще е необходима супа, фуния и кожен маркуч… Това е… Това е изключително неприятно…
Непримирима, Анес се обърна към стената.
Тъмничарят въздъхна дълбоко, излезе в коридора, където колегата му го чакаше с факела. Той внимателно затвори вратата и превъртя два пъти ключа, оставяйки пленничката в мрака.
Нощта отмина, а с нея си отиде и хладината.
На следващия ден Париж се събуди окъпан в горещина и безмилостното слънце нажежаваше земята. Носеха се хиляди жежки зловония и тъй като нямаше вятър, цял ден висяха под свода на ослепителното небе.
Преди да настане време за обяд, Ла Фарг и Ленкур наредиха на Андре да оседлае два коня. Те напуснаха предградието Сен Жермен и пресякоха Сена по Новия мост, където търговци, комедианти и шарлатани заради жегата привличаха не толкова многобройна, колкото обикновена тълпа. Някакъв мъж, качил се на табуретка, четеше пасквили и настройваше масата срещу Кардинала. Той твърдеше, че е необходимо спешно кралят да прогони Ришельо и да повика Сестрите на Сен Жорж, тъй като само те биха могли да защитят кралството от драконите, които вече нападаха Париж. И мъжът насочи пръст към масивния силует на Шатле — опожарената сграда беше на известно разстояние от мястото. Ла Фарг грабна един пасквил, без да слиза от седлото. Скъса листа, без да произнесе нито дума, и го хвърли, докато вървяха по десния бряг, по Кея на кожарите.
Следвайки течението на реката, Ла Фарг и Ленкур стигнаха до площад „Грев“ преминаха пред Кметството и по улица „Черупчеста“, а след това по „Бар дьо Бек“ стигнаха до улица „При храма“. Трябваше да я прекосят от единия до другия край под гневното слънце и забавиха ход заради задръстванията, струпването на сергии, доставянето на стоки и разправиите, които бяха нещо обичайно за парижките улици.
Накрая пристигнаха с мокри от пот гърбове и с влажни чела под шапките. Безмълвно преминаха по подвижния мост на Храмовия замък, тази стара тамплиерска крепост, около която продължаваше да се издига назъбена стена насред Париж и която сега вече принадлежеше на шатленките.
Майка Терез дьо Восамбр прие Ла Фарг в заседателната зала, просторна и висока стая, добре осветена, почти празна, с островърхи витражни прозорци. В дъното, край стената, имаше маса, застлана с тежки бели покривки, които изглеждаха като една и падаха до мозаичния под. Над нея висеше голям гоблен, изобразяващ Сен Жорж с ризница и на кон, поразяващ дракон с копието си. До масата имаше само един стол от черно дърво — тесен, с висока облегалка. И на този стол, в центъра, срещу залата и капитана на Остриетата, който влезе сам, седеше настоятелката на Сестрите на Сен Жорж.
Шумът от подметките на ботушите му отекваше в натежалата тишина. Ла Фарг вървеше напред бойко, гологлав, с шапка в дясната ръка, а лявата му длан стискаше дръжката на прибраната в ножницата рапира „Папенхаймер“. Той поздрави вежливо и зачака. Вледеняващата атмосфера на аудиенцията, която му бе отредена, не го впечатли особено, но и не го окуражи.
— Отдавна не сме се виждали, господине — рече майка Восамбр със спокоен глас.
— Наистина.
Настоятелката беше между четирийсет и пет и петдесетгодишна, висока и слаба, с безизразно лице, затворено в овала на монашеското було. Носеше бялата роба, характерна за ордена. Седеше изправена, с издадени напред и леко раздалечени ръце, а в дланите си държеше писмо, чийто счупен восъчен печат беше оставил следи по покривката.
— Помолиха ме да ви приема — рече тя, без да свежда очи към онова, което ѝ бе написал Кардиналът. — Говорете, моля.
Молбата звучеше като заповед.
— Дойдох да подиря помощта ви, майко.
— Помощта ми ли?
— Искам да кажа: помощта на Сестрите на Сен Жорж.
— Слушам ви.
— Анес дьо Водрьой изчезна — започна капитанът на Остриетата.
Но не завърши: забеляза нещо като усмивка върху фините и строги устни на монахинята.
— Не ви ли се струва комично, господине, че идвате и молите за помощ не някой друг, а мен, за история, свързана с младата баронеса Дьо Водрьой?
Ла Фарг запази мълчание.
— Та нали именно вие — настоятелно продължи майка Дьо Восамбр с равен тон — я отведохте точно преди да се замонаши? Ако не бяхте вие, ако ги нямаше вашите Остриета, Мари-Анес щеше да облече расото и сега би била до мен.
Старият капитан мъдро предпочете да не отговори. Ако продължаваше все в този дух, разговорът щеше да стане неприятен. А последното, което желаеше капитанът, беше да разгневи майка Дьо Восамбр.