— Без вашата намеса — продължи настоятелката — Мари-Анес щеше да се отдаде на призванието си. Имате ли представа за последиците от отказа ѝ да приеме монашеството? Знаете ли колко ѝ струваше това? И давате ли си сметка колко още ще ѝ струва, ако не се вразуми?
— Да се вразуми, което ще рече да дойде при вас — не можа да се сдържи да изрече Ла Фарг.
Той веднага съжали за думите си, като видя как яростна искра изгря в иначе ледения поглед на майка Дьо Восамбр. Но тя веднага успя да овладее чувствата си. Добре дошло отклонение му помогна. След като почука, някаква сестра на Сен Жорж влезе през малката врата и безшумно се промъкна между стената и дългата маса, за да прошепне нещо в ухото на настоятелката.
Слушаше, без да реагира.
Възвърнала си напълно равновесието, тя изчака да останат сами с Ла Фарг и рече възможно най-невъзмутимо:
— И така, капитане, от известно време нямате вести от баронеса Дьо Водрьой. Съществува ли сериозна причина да се безпокоите?
— Така мисля.
— Вие мислите — подчерта настоятелката.
Ла Фарг стисна в юмрука си дръжката на рапирата.
— Предполагам — поправи се той.
— А, значи предполагате! Скоро ще започнете да си въобразявате…
Насочвайки поглед към очите на капитана, майка Дьо Восамбр вдигна писмото от Кардинала и бавно, предизвикателно, го разкъса по средата.
Ла Фарг се върна гневен в двореца на Ястреба. Той премина като хала през оръжейната зала, където чакаха Сен Люк и Марсиак, и се затвори в малкия кабинет, който беше приспособил за себе си. Ленкур пристигна в момента, когато капитанът затръшна вратата.
Бравата щракна, но не издържа на удара и в крайна сметка помещението остана незатворено.
— Мръсница! — изрева Ла Фарг.
В голямата неподредена зала Марсиак и Ленкур размениха погледи: единият запита „Толкова ли е сериозно?“ а другият му отговори: „Боя се, че е.“ Но младежът не знаеше нищо повече, тъй като капитанът на Остриетата не пророни нито дума по обратния път. Седнал в профил пред рамката на един прозорец, Сен Люк обърна глава към градината.
Подир известно колебание Марсиак пое инициативата, плесна се с ръце по бедрата, стана от стола и отиде да почука на вратата на Ла Фарг.
— Кой е? — чу той.
— Марсиак, капитане.
— Влез.
Гасконецът се подчини.
След като обиколи стаята с желанието непременно да счупи нещо, Ла Фарг свали шапката и закачи портупея си. Свлече се във фотьойла си, кръстоса нозе върху бюрото и дишайки тежко, с мрачно изражение на лицето, започна да удря силно с длани по облегалките, което несъмнено беше лош знак.
— Майка Дьо Восамбр се подигра с мен — заяви той глухо. Внезапно ударите престанаха. — Тя ме прие само за да ми изрази презрението си и да подчертае колко съм безсилен. Знае, че не мога да изкопча нищо от нея, ако тя не пожелае, и ясно ми го подчерта. Не я интересува дали служа на кардинал Ришельо. Или на краля. Или на папата. Впрочем бързо ме отпрати под предлог, че Негово Величество спешно я вика в Лувъра.
— Напълно е възможно — рече Ленкур.
Той стоеше на прага, докато Марсиак се беше разположил пред бюрото и седеше на единствения друг стол в скромния кабинет. Сен Люк, чиито сетива бяха по-чувствителни от сетивата на всички смъртни, можеше да чуе всичко от оръжейната зала. Беше затворил клепачи под червените очила и сякаш дремеше.
— Говори се, че майка Дьо Восамбр скоро ще бъде приета в Кралския съвет — заяви Ленкур.
— Така ли? — учуди се Ла Фарг и свъси вежди.
— Още нищо не е окончателно, но…
— Значи положението е още по-сериозно, отколкото си го представях.
— Народът се страхува и Парламентът иска шатленките да бъдат впрегнати в работа, както се е случвало в миналото. Някои дори смятат, че трябва да им бъдат поверени ключовете от кралството, ако това може да спаси Франция от драконите.
— В този момент — намеси се Марсиак — хич не ми пука дали майка Дьо Восамбр ще бъде провъзгласена за папеса или за султанка. Какво ви каза за Анес, капитане?
— Нищо — беше принуден да признае предводителят на Остриетата. — Както и за Балардийо… Но тя знае нещо, абсолютно съм сигурен.
В съседната стая Сен Люк отвори очи за секунда, преди Гибо да дръпне вратата на оръжейната зала и да влезе, потропвайки с дървения си крак. Той носеше писмо и побърза да го предаде на мелеза.
Острието попита:
— От кого е?
— От едно момче, което пристигна яхнало муле — отговори домоуправителят. — Каза…
— Мулето ли? — прекъсна го Сен Люк и се подсмихна.