Анес седна на касата, с гръб към движението и с лице към вратата, която затвориха след нея, така че колата потъна в мрак. Тя чу, че заключиха и двете ключалки, видя как прозорчето се отваря и остава така, вероятно за да осигурява достъп на малко въздух и светлина. След това камшикът на кочияша изсвистя и фургонът тръгна, ескортиран от петима Черни гвардейци на коне.
Малко по-късно конвоят се отдалечи бързо по прашния път, под ослепителната светлина на вече гневното слънце.
Антоан Лепра, кавалерът Д’Оргьой, закусваше сам в скромна странноприемница, близо до двореца на Тревил, на улица „Желязното гърне“. От птиците, които се печаха на шиш в пещта, падаха мазни жълти капки; на горната ѝ плоча супи и рагута вряха под капаците на малки черни тенджери. Няколко маси бяха разположени покрай огнището. Две доста възрастни сестри, вдовици, държаха заведението. Те готвеха и обслужваха. Атмосферата беше спокойна и интимна, клиентелата се състоеше главно от редовни посетители. Мазето беше мизерно, но тук човек можеше да похапне вкусно. Светлината, както и шумът изглеждаха оскъдни.
— Ще позволите ли?
Антоан Лепра вдигна нос от чинията си и с удоволствие видя благородник на около четирийсет години, чиято горда стойка и спокойно държание безпогрешно сочеха, че е аристократ от класа. Никой не познаваше истинската му идентичност; известно беше само бойното му име, под което носеше синята мантия на кралски мускетар.
— Атос! — зарадва се Лепра и стана.
След дружеско ръкостискане седнаха един срещу друг.
— Приятно е тук — рече Атос, след като огледа равнодушно скромната мебелировка.
Лепра се усмихна.
— Това е едно от най-очарователните места в Париж и дори в предградието Сен Жермен, гарантирам ви. Но точно както казахте, приятно е и е спокойно… Впрочем как ме намерихте? Винаги съм идвал тук сам.
Вместо да отговори, Атос с лека усмивка на устните изчака кавалера да отгатне. Това стана бързо.
— Д’Артанян — рече той.
— Какво да говорим? След като стана лейтенант, Д’Артанян не се промени. Той винаги е бил изключително любопитен. Трябва всичко да знае. Тайните за него са като червени плащове, които испанците, без да ни е ясно защо, размахват пред муцуните на биковете. Бъдете сигурен, че след като ви е видял да се усамотявате по обяд и вечер, този дяволски гасконец не е могъл да устои на изкушението да ви проследи. Не бива да му се сърдите.
— Не му се сърдя. Впрочем навикът ми да идвам тук не е тайна.
Донесоха втора чаша и нова каничка с изстудено вино. Сервираше им не някоя от двете сестри, а Гримо, слугата на Атос, когото мускетарят беше научил да общува само със знаци и… да отгатва всички желания на господаря си.
Мълчаливият, усърден и много дискретен прислужник се отдръпна да чака отстрани.
— Навиците ви не са тайна — поде отново Атос. — Всъщност в тях няма никаква мистерия за всеки, който познава мускетарите на Негово Величество… Отнасят се с вас студено, откакто се върнахте, нали?
Лепра го погледна и си помисли, че той пристига след няколкодневен отпуск, но вече знае всичко. Вероятно от Д’Артанян. Всъщност информацията беше вярна: отрядът не посрещна особено любезно кавалера Д’Оргьой. Независимо от няколко дръзки прояви на искрено приятелство и от доверието, което Тревил открито прояви към него, когато го прие.
— Болен съм от ранса, Атос. Какво друго мога да очаквам?
— Очевидно вашето страдание не ви е от полза. Има и такива, които сега виждат във вас чудовище, те предпочитат да мразят, вместо да се страхуват от него. Дори в наши дни съществуват хора, които възприемат рансата като позорна. Така е. Трябва да свикваш или да станеш отшелник…
Атос говореше с нежен, твърд и категоричен глас, взираше се право в очите му, като лекар, който не крие нищо от своя пациент за неопровержимата и ужасяваща диагноза и който спотайва чувствата си, за да назове по-точно нещата.
Той продължи:
— Впрочем рансата не е единствената причина за враждебното отношение към присъствието ви.
Лепра го изгледа заинтригувано.
— Помислихте ли, че не биваше да захвърляте и после отново да обличате мантията? Впрочем, независимо че повечето кралски мускетари въобще не се интересуват от болестта ви, те не могат да приемат обстоятелството, че принудително се връщате сред тях.
— Но аз не… — започна да протестира Лепра.
— Зная. Но именно подобно впечатление създавате. Затова приемете съвета ми и се въоръжете с търпение. Покажете, че сте истински мускетар, и не се отказвайте отново. Категоричен ли сте в това отношение?