Що се отнася до майка Дьо Восамбр и до шатленките, те удържаха огромна победа.
Ла Фарг чакаше залеза, за да отиде в Лувъра. Двамата с Балардийо яздеха един до друг по Новия мост, после по кея към двореца, преди да свият в тясната улица „Австрийска“. Капитанът на Остриетата не обелваше нито дума. Беше обезпокоен, но запазваше спокойствието на големите пълководци преди битка, със съзнанието, че това, което щеше да се случи — и вероятно вече се случваше — не зависи от него.
Наистина, писмата, отнесени от дракончетата на гражданина Гаже постигнаха търсената цел: майка Дьо Восамбр реши да премести Анес и да я доведе близо до себе си, в Париж. Също така маркиз Д’Обремон прие да предизвика сериозно противопоставяне, с риск да изгуби благоволението на краля. Но за всичко останало Ла Фарг можеше да разчита само на таланта на Остриетата си, на гордостта на настоятелката на шатленките и на късмета. Планът му беше много рискован. Той знаеше това и не го скри от останалите. Все пак се чувстваше изключително отговорен.
Имаше право.
Защото, ако нещата се развиеха зле, той нямаше да бъде засегнат, но други, които изпълняваха заповедите му, първи щяха да платят високата цена.
Падаше мрак, когато се озоваха в подножието на стената. Сен Люк беше пръв. След него идваха Ленкур и Марсиак. Гасконецът се завърза с въжето и закачи на колана си куката, която щеше да му позволи да изкачи високата назъбена преграда. Намираха се в голямата градина на Храмовия замък. С дланта си в ръкавица, мелезът посочи тримата часови, които патрулираха с мускети на рамо, а след това вратата и стената, която трябваше да преодолеят, за да стигнат до голямата кула. Ленкур и Марсиак го разбраха.
Благодарение на драконовите си очи Сен Люк виждаше по-добре в тъмното, отколкото другите двама. Той тръгна напред. Прегънати на две, те безшумно стигнаха пред вратата, плъзгайки се край стената. За малко трябваше да се скрият зад някаква преграда и да сдържат дъха си, но часовият мина, без да ги забележи, и се отдалечи с равномерна маршова стъпка. Както очакваха, вратата беше заключена. Докато Сен Люк дебнеше, Ленкур извади фини инструменти от кожен калъф и наблюдаван от изпълнения с възхита Марсиак, се зае с бравата. Скоро тя се предаде. Тримата мъже минаха през стената и побързаха да затворят вратата след себе си: друг пазач се приближаваше.
Голямата кула на Храма представляваше солидна квадратна постройка с четири кръгли кулички по краищата, висока беше петдесетина метра и имаше пирамидален покрив, под който се намираше терасовидна кръгова пътека. Тясна и по-ниска, съседната сграда — малката кула — беше прилепена към северната фасада. Между етажите на двете конструкции нямаше достъп. Но за да се влезе в голямата кула, трябваше да се мине през партера на малката, а двама часови наблюдаваха вратата през тази нощ.
Тези часови бяха извънредно учудени, когато видяха Марсиак да идва към тях, усмихвайки се възможно най-естествено. Този миг на изненада беше достатъчен, преди всеки от тях да почувства дулото на пистолет, опрян в слепоочието му: единият — отдясно, а другият — отляво. Докато Сен Люк и Ленкур ги държаха на мушка, гасконецът ги обезоръжи, хвърли рапирите им и мускетите настрани, но запази пистолетите.
— Ако потропаш, кой ще ти отговори? — запита той полугласно един от пазачите.
— Портиерът.
— Тогава тропай.
Мъжът не пожела.
— Ако обичаш — настоя Марсиак и бръкна болезнено в ноздрата му с дулото на пистолета си.
Тогава часовият почука три пъти по вратата.
— Кой е?
— Аз съм — обади се часовият. — Луве. Отворете.
— Но…
— Отворете!
Вратата беше открехната едва-едва, Марсиак я дръпна силно и след като неутрализира портиера, Сен Люк и Ленкур го последваха, избутвайки двамата часови пред себе си. Партерът на малката кула беше мрачен и тих. Страшно изплашен, портиерът веднага призна, че пристигналата днес затворничка се намира в тайните помещения на голямата кула. Той допълни, че с нея се отнасят много добре, но това не го спаси от удар с дръжката на пистолета, който го приспа. Двамата пазачи, завързани здраво, също не бяха пожалени.