— А сега? — запита Ленкур.
Марсиак му повери пистолетите, взети от враговете, и му каза:
— Ще пазиш вратата. Ние отиваме да търсим Анес.
Младежът кимна:
— Не се бавете. Времето ни е ограничено.
Излизайки от покоите на кралицата, настоятелката на Сестрите на Сен Жорж откри капитана на своите Черни гвардейци в двора на Лувъра. Веднага той даде знак на спряната малко по-далече бяла карета. С тънка усмивка, изпълнена със задоволство, майка Дьо Восамбр гледаше как впрягът ѝ се приближава под светлината на факлите, съпровождан от изненадани и изпълнени със завист погледи. Привилегията някой да влезе с кола в Лувъра беше рядкост — тя ѝ беше отредена от краля, който публично ѝ засвидетелстваше уважението си. След любезния прием от кралицата тази вечер се превърна в истински триумф за нея. Оставаше само да я допуснат в Съвета, за да може орденът на Сестрите на Сен Жорж да си възвърне славата, и това щеше да се случи съвсем скоро.
— Баронеса Дьо Водрьой пристигна днес — осведоми я дискретно граф Д’Орсан.
— Без спънки ли?
— Никакви, майко.
— Чудесно. Още утре ще говоря с нея и не се съмнявам, че скоро ще я вразумя. Тя не може още дълго да остане глуха за повика на предопределението ѝ.
Теглена от четири коня, каретата спря пред тях. Един лакей чевръсто отвори вратата, друг постави стълбичка, а капитанът на Черните гвардейци ѝ подаде ръка. Опирайки се на него, настоятелката на шатленките влезе в купето. След като Д’Орсан затвори вратата, тя се настани възможно най-удобно, отпусна клепачи и зачака да я залюлее движението на каретата.
За да излязат от централния двор на тази средновековна крепост, каквато представляваше Лувърът, трябваше първо да преминат през дълъг дванайсет метра свод. Той се намираше в източното крило на замъка и завършваше, между две кръгли кули, с подвижен мост над рова. Отвъд впечатляваща укрепена входна порта — портата на Бурбоните — защитаваше достъпа до двореца откъм улица „Австрийска“. Пътят беше тесен, особено мрачен под свода, а преминаването при рова беше доста трудно, тъй като колите винаги рискуваха да се преобърнат.
Кочияшът караше майсторски. Сводът се изпълни с шум от копита, екипажът премина през решетката на входа на двореца и пое по тесния подвижен мост. Точно там един задъхан войник от швейцарската гвардия настигна каретата и я спря.
— Стойте! — заповяда той. — В името на краля!
Партерът на кулата на Храма се състоеше от голяма зала, свързана с вита стълба, която водеше към една от ъгловите кулички и към малките стаички, разположени в трите други кулички. Няколко факли мъждееха сред безмълвния мрак на голямата зала, както и по стълбата, по която Сен Люк и Марсиак слязоха, стиснали рапирите си. Те познаваха разположението на етажите, но нямаха представа какво ги очаква по-долу. Знаеха само, че Анес е затворена тук.
След като преминаха през една проскърцваща врата, откриха стая, приличаща на манастирска обител. Високи колони отделяха някаква галерия, облицована с плочки, и обграждаха квадратно пространство, до чийто пръстен под се стигаше по шест стъпала, а островърхият таван се крепеше на централен стълб. Галерията беше потънала в мрак. Затова пък маслени лампи слабо осветяваха средата на стаята, където имаше маса, дървен кон за изпълнение на наказания, вериги и железа, висяща клетка и различни инструменти за изтезания.
Без да се съветват, Марсиак и Сен Люк се разделиха. Единият пое надясно в галерията, а другият — наляво. Скоро гасконецът се вцепени и наостри слух. Стори му се, че чува нещо като… хъркане. Той се обърна, потърси Сен Люк, но не го видя. Тогава се приближи до прага на малка врата и прилепи ухо до дървото. Да, хърканията идваха наистина оттам. Силно хъркане, каквото само къркан до козирката мъж може да си позволи, без да се събуди.
Марсиак изпита огромно любопитство.
Леко, предпазливо отвори вратата.
В тясното и смърдящо пространство забравена свещичка догаряше в оставена на пода чиния. Тя едва осветяваше човешката форма, която, опакована със завивка, лежеше върху сламеник край стената. Но всеки лесно можеше да съзре връзката ключове, окачени на пирон, близо до спящия и до железен лост, подобен на тези, които палачите използваха, за да чупят ръцете и краката на клетниците, осъдени на приковаване към колело.
Марсиак беше впил поглед в ключовете, убеден че те са за килиите, тъй като този, който хъркаше, несъмнено беше тъмничарят. Нито той, нито Сен Люк притежаваха таланта на Ленкур да разбива ключалки. Ако искаха да отворят вратата на килията на Анес, имаха нужда от ключ.