Гасконецът затаи дъх и влезе вътре на пръсти.
Шумът от някаква верига го изплаши, но той много късно откри опасността и нямаше време да се предпази с ръка: от сенчестия ъгъл една сила скочи право към гърлото му. Едър и подвижен като котка, черният саламандър сключи челюсти върху дланта на Марсиак. Той инстинктивно го отхвърли, но острите зъби откъснаха парченце от плътта му. Силата се блъсна в стената и се оплете във веригата, която я държеше за врата. Опитваше се да се превърти, изпълнена с гняв, когато гасконецът заби рапирата си в главата ѝ.
Марсиак нямаше време да си задава въпроса кой беше толкова луд, за да държи сила на повод. Хъркането беше спряло, той се обърна бавно към сламеника, но видя, че вече е празен. След това, забравяйки за ранената си ръка, вдигна поглед към огромния, масивен и шишкав драк, чиито яки мускули се виждаха ясно под черните и блестящи люспи.
Странно заслепен, гасконецът преглътна.
Той никога не беше срещал подобен драк, но не ръстът му го правеше изключителен. Нито жълтите му и остри кучешки зъби, влажни от гъстата слюнка. Нито страшните нокти на могъщите му ръце. Нито дори животинският блясък в очите му на влечуго.
Този драк имаше две глави.
Ето го обяснението за силното хъркане, помисли си Марсиак.
— Хъм… Приятели? — опита се да рече той.
Чудовището изрева глухо.
Повикана отново от краля точно когато напускаше Лувъра, настоятелката Дьо Восамбр трябваше да остави каретата си насред подвижния мост, по който кочияшът вече беше я подкарал, и не можеше нито да се върне назад, нито да обърне. Оставяйки на капитана на гвардейците грижата да реши каква маневра трябва да бъде направена, тя последва швейцареца, когото бяха изпратили да я спре, и скоро беше приета в покоите на Негово Величество.
Луи XIII я чакаше в компанията на кардинал Ришельо и на достоен благородник, в чието лице тя разпозна маркиз Д’Обремон. Кардиналът стоеше прав и леко настрани. Кралят и маркизът седяха един до друг и разговаряха, а до тях имаше празен стол. Настоятелката влезе по-скоро заинтригувана, отколкото обезпокоена. Луи XIII я покани да седне и се извини, че я е повикал по такъв начин, без да се съобразява с етикета и в толкова късен час.
— Сир, служа на Ваше Величество — рече майка Дьо Восамбр и зае предназначения за нея фотьойл.
С кимване поздрави Д’Обремон, който ѝ отговори по същия начин. След това тя срещна погледа на Ришельо, без да може да прочете в него каквото и да било.
Но кралят започна да говори:
— Повиках ви при себе си, за да сложа бързо край на една афера, която искам да бъде разрешена, преди да тръгна утре за Сен Жермен. Маркиз Д’Обремон, когото познавате, е мой приятел. Той обаче се безпокои за личност, която му е скъпа и която знае, че се намира в плен при вас.
Настоятелката се обърна към маркиза и невъзмутимо зачака.
— Става дума за баронеса Дьо Водрьой — рече студено благородникът.
Майка Дьо Восамбр издържа, без да мигне, обвинителния му поглед.
Значи така: напълно безсилен, Ла Фарг се беше обърнал към своя другар Д’Обремон, който да отправи молба към краля.
— Наистина ли? — произнесе тя.
— Познавате ли я? — запита Луи XIII.
— Да, сир. Познавам я, тъй като тя беше една от най-обещаващите ни послушнички. Но се отказа от божествената си мисия, за да постъпи на служба при господин Кардинала.
Ришельо се наведе над рамото на краля и му прошепна в ухото:
— Анес дьо Водрьой е от тези, които, под командването на капитан Ла Фарг, толкова вярно ви служиха, сир.
Луи XIII кимна.
— Майко — поде отново Д’Обремон, — съобщиха ми, че баронеса Дьо Водрьой в този момент, против волята си, е затворена в килия на остров Възвишението Сен Мишел. Вярно ли е това?
— Не, господине. Не е вярно.
Тя не лъжеше, тъй като Анес вече се намираше в кулата в Храма. За пореден път Ла Фарг беше закъснял.
Спокойната увереност на настоятелката смути маркиза.
— Нито там, нито в друга килия ли? — настоя той.
— Нито в друга — отговори майка Дьо Восамбр, без да трепне.
Тя си позволи дори да се усмихне мило и със съжаление, сякаш искаше да се извини, че не може да помогне, въпреки желанието си.
Марсиак изхвърча през малката врата като през дулото на оръдие. Той се блъсна в една от колоните в галерията, на метър от земята, и падна тежко върху каменните плочи. Стенейки от болка, с наранен кръст, се опита да стане, но не успя. Загуби съзнание, когато видя двуглавия драк да се навежда, за да излезе от леговището си.