Въоръжен с тежкия железен лост, който държеше до сламеника, колосът се изправи и се взря във все още дишащия гасконец. След това вниманието му беше привлечено от друг натрапник. Сен Люк крачеше напред, предпазлив, но уверен в себе си, с рапира в ръката, а погледът му беше съсредоточен върху острието. Мелезът спря, преди да се озове близо до железния лост. Без да сваля оръжието си, той направи три крачки настрани, за да отклони драка от Марсиак.
И зачака.
Чудовището изрева и се хвърли напред.
Сен Люк отби атаката му, после и втората, та и третата. Не беше възможно да парира, нито да отклонява ударите на железния лост. Дракът ги нанасяше толкова силно, че те можеха да пречупят рапирата му или да я изтръгнат от дланта му. Концентриран, мелезът се снишаваше, извиваше се, с огромно усилие избягваше лоста, който свистеше във въздуха. Очакваше дракът да се измори, но всъщност неговите сили започнаха да се изчерпват.
Опитвайки се да премине в отстъпление, Сен Люк напусна галерията и се озова в централното пространство на голямата зала, където се намираха инструментите за мъчения. Колосът го последва. Мелезът се опита да извлече полза от разположението на вещите в помещението. Дракът беше прекалено глупав, за да прилага стратегия, той се оказа неспособен да предвижда хитростите и уловките на противника си, но силата и бързината компенсираха липсата на интелигентност. Нищо не му се опираше. Той с лекота преобърна масата за мъчения, помете с обратната страна на ръката си тежък мангал от ковано желязо и нанесе страшен удар на висящата клетка, която бавно започна да се люлее.
Това движение за миг го разсея и насочи в грешна посока слепия му бяс.
Тогава Сен Люк се втурна напред, забравил напълно всяка предпазливост. Опита се да прониже драка, но острието му се приплъзна по черните люспи. И нещо по-лошо: когато залитна напред, една огромна длан се сключи около неговата. Имаше чувството, че чудовището ще изтръгне ръката му. Повдигнат от земята, благодарение на невероятната сила, той полетя към стената и жестоко се заби в нея. От удара дишането му секна. Изпусна рапирата си. Нозете му се подвиха. Опита се да се изправи и с усилие се подпря на каменната плоча. Като пиян видя с крайчеца на окото си, че дракът се приближава и вдига железния прът, готвейки се да го стовари върху него и да разбие черепа му. Навеждайки се на една страна, за да прикрие това, което се мъчи да направи с дясната си ръка, Сен Люк хвана камата, пъхната в ботуша му. Може би все още имаше някакъв шанс. Само един. Не повече. Изчака последния момент, хвърли се с цялата енергия на безнадеждността. Железният прът го перна леко, точно преди да забие острието в люспестата плът. И още веднъж. И още веднъж.
Дракът простена, олюля се, изпусна оръжието си, което падна с трясък върху пода…
… и сключи люспестите си ръце около гърлото на мелеза.
Сен Люк изхълца. Краката му вече не докосваха земята. Рискът да умре от удушаване беше по-малък, отколкото дланите, които го притискаха, да пречупят гръкляна му. Той стягаше мускулите на врата си, колкото можеше. Удряше с крака във въздуха. Хвана огромните лапи с надеждата да разхлаби хватката им. Опипом се опита да намери изход, слабо място, надежда.
Напразно.
Тогава една желязна кука се стовари между главите на драка, за момент висеше срещу гърдите му и изведнъж се издигна нагоре. Това беше куката, благодарение на която Остриетата проникнаха в Храмовия замък, тази, която Марсиак носеше на колана си и която сега висеше на въже.
Куката се закачи между главите и гасконецът теглеше здраво, а металическите остриета се забиваха от двете страни. Бликна черна кръв. Колосът пусна Сен Люк и се опита да изтръгне куката. Но Марсиак държеше здраво въжето. Остриетата проникваха още по-дълбоко в плътта. Дракът се олюля назад, но успя да се задържи, без да падне. Гасконецът теглеше с всички сили и надаваше вопли, тъй като ухапаната от силата ръка го болеше страшно. Обаче не се предаваше. Продължаваше да тегли, извиваше се, гримасничеше, подметките му се пързаляха по плочите. Накрая чудовището се свлече назад, а забилата се в тялото му кука изтръгна кървави люспести парчета месо. Чу се шум като от разчленено животно, когато кости и вътрешности започват да се разпадат. Бликнаха лепкави струи и от двете глави.
Огромното влечуго агонизираше по гръб и мълчанието, възцарило се в безлюдната зала, звучеше като тържествен химн в ушите на двамата мъже, които едва си поемаха дъх.