Лепра каза:
— Нека някой дойде да вземе огледалото след един час. Искам само да проверя дали не са необходими известни корекции.
Излъга.
Лепра не беше суетен и впрочем не се съмняваше нито в кройката, нито в качеството на плата на дрехите, които си беше поръчал: дублетът и панталоните му стояха великолепно, а сивият нюанс, за който го посъветва шивачът, бе едновременно елегантен и дискретен. Но щом остана сам, той наметна мантия, която пазеше в един шкаф. След това, не без боязън, се обърна към собственото си отражение.
Беше стара мантия, която беше прал и гладил. Синя мантия със сребърни кръстове и с ширити. Мантия на кралски мускетар.
С ръкавици и с ботуши в малката, приятно хладна стая, със знаменитата рапира от драконова кост на кръста, Лепра искаше да се убеди, че мускетарската мантия не изглеждаше нелепо на раменете му.
И в очите му.
Тъй като не беше никак малко да си един от мускетарите. Ръководен от граф Дьо Тревил, този отряд принадлежеше към военния дом на краля. Той обединяваше елитни благородници, а всички те бяха доказали своята стойност чрез ефектни действия или след дълги години служба в друга бойна част. Никой не се присъединяваше към кралските мускетари по милост. Тази чест трябваше да се заслужи, а след това човек трябваше да докаже, че е достоен да носи знаменитата мантия.
Кавалерът Д’Оргьой внимателно оправи своята пред огледалото.
Приет сред кралските мускетари след като навърши двайсет години, той се прочу, преди да бъде привлечен от Ла Фарг. След това се случиха поражението при Ла Рошел, смъртта на Бретвил и безславното разпускане на Остриетата. Лепра се върна сред другарите си мускетари. Остана при тях пет години, докато Ла Фарг възроди Остриетата и го призова отново. Съгласи се, тъй като дългът го зовеше, но по време на последната мисия беше подложен на морални компромиси, които му изглеждаха непоносими. Но тъй като Тревил му беше казал, че достъпът към отряда винаги ще бъде отворен за него…
Лепра въздъхна, изправи се гордо и убедено се вгледа в отражението си. Чувстваше се абсолютно сигурен: беше изгубил свещения огън и никога вече нямаше да бъде Острие на Кардинала.
Ла Фарг придружи маркиз Д’Обремон до каретата, след това проследи с поглед как впрягът премина през портата и пое по тясната уличка „Сен Гийом“.
Сен Люк дойде при него.
— Какво му казахте? — запита мелезът.
— Истината — отговори Ла Фарг и тръгна към конюшнята.
Сен Люк го последва.
— И?
— Трябваше да го разубеждавам да не се обръща към краля.
В полумрака на обора Андре вече беше оседлал двата коня, предназначени за тях. Жребците чакаха.
— Маркизът има знатно име, титла и богатство — каза мелезът, докато бършеше с кърпичка червените стъкла на кръглите си очила. — Той е рицар на Ордена на Сен Мишел и кралят му гласува доверие. Щом става дума за сина му защо не се е обърнал по-рано към Негово Величество?
— Именно защото става дума за сина му. Маркизът е от тези мъже, които смятат, че рангът им не означава да се ползват от привилегии. Да поиска помощ за сина си за него означава да потърси помощ за себе си, като отплата за някогашните му заслуги. Д’Обремон е прекалено горд, за да стори подобно нещо.
Сен Люк отново сложи очилата си и рече:
— Но вече не става дума само за сина му.
— Да. Маркизът се чувства длъжен да използва ранга си. Отсега нататък ще търси помощ не за себе си, нито за човек от неговата кръв, а за друг. Всъщност за друга…
— Честта го принуждава да действа. Защо обаче го склонихте да не предприема нищо?
— Защото все още нямаме сигурност и бих желал първо да се срещна с Негово Преосвещенство. Но Д’Обремон ме увери, че ще помогне с каквото може, ако се обърнем към него.
Андре изкара от конюшнята двата коня. Ла Фарг му благодари и възседна своя жребец, а Сен Люк го последва. В двора слънцето вече разпръскваше жар. Далечните камбани на абатство „Сен Жермен“ сочеха, че след половин час ще стане десет.
— Господи, каква жега! — промърмори Ла Фарг и поведе напред коня си.
От камъните се носеше хлад в дълбокия мрак.
Тежката ключалка изщрака и вратата се отвори със скърцане, което наподобяваше остър вик в тягостната тишина. Светлината от факлите в коридора нахлу вътре. Тя очерта неравнобедрен трапец, който при отварянето на портата се преместваше върху земята, застлана със слама, и после се пречупи, когато се блъсна в стената в дъното. Светлината се разпростря още и стигна до Анес. Седнала в един ъгъл на килията, с кичур, паднал върху измореното ѝ лице, тя направи недоволна гримаса и с болка притвори клепачи.