2.
Жегата продължаваше от дълги дни, а кратката нощна буря, която се разрази предишната седмица, само за малко я укроти. Париж изнемогваше под яростното слънце. Към горещината се прибавяха вонята и мръсотията. Неподвижният въздух смърдеше, тегнеше до отвращение заради непоносимата миризма от рововете, боклуците по дворовете, нужниците, където ферментираха урина и изпражнения. Навсякъде властваше калта, този ужасен пласт нечистотии, от които улиците на столицата никога не биха могли да се избавят. Беше станала твърда кора, по нея подметките и железните колела се триеха, но тя се превръщаше в прах, който се разпространяваше навсякъде, лепеше се за потната кожа, изгаряше очите, възпаляваше гърлата и ноздрите, изпълваше дробовете. Замърсяването предизвикваше погнуса и главоболие у по-издръжливите, а можеше да доведе и до тежки поражения при крехките организми. Всяка година по това време прогонваше богаташите, които диреха чист въздух на село. Същия този ден, докато Ла Фарг и Сен Люк пресичаха Новия мост в посока към Кардиналския дворец, самият крал се готвеше да поведе двора към двореца Сен Жермен.
Но дали причината беше само това, че искаше да избяга от непоносимия парижки въздух?
Седнал зад бюрото във великолепната си библиотека, кардинал Ришельо галеше люспестата главичка на Малкия приятел. Свито на кълбо върху коленете му, пурпурното драконче доволно мъркаше с полузатворени клепачи, докато господарят му размишляваше с отсъстващ поглед, отправен към документите пред него.
Някой почука на вратата. Появи се Шарпантие, верният и стар секретар на Негово Преосвещенство.
— Ла Фарг е тук, монсеньор.
— Да влезе.
Шарпантие се поклони и се оттегли, а в същото време капитанът на Остриетата, с шапка в ръка, пристъпи с маршова стъпка, закова се пред бюрото и зачака, стиснал в лявата си длан дръжката на своята тежка рапира „Папенхаймер“.
Не помръдна, когато Кардиналът стана, за да остави Малкия приятел в кафеза му, където дракончето се пъхна доста неохотно. След като стори това, Ришельо не се върна да седне. Обърнал гръб на стаята и на посетителя си, той остана за малко до прозореца. Гледаше към великолепните градини и към фонтана в задната част на двореца, но погледът му се рееше някъде над тях.
— Париж тътне — рече той. — Чувам го. Париж тътне от гняв и тази горещина не би могла да го успокои. Но как да му се сърдим?
Кардиналът замълча за малко, после продължи:
— Дракон атакува Париж, капитане. Посред бял ден и без да знаем точно защо. Той насочи яростта си към Шатле, към един от символите на правосъдието и на авторитета на Негово Величество. Знаете ли какво се говори? Че драконът, преди да си замине, прелетял три пъти над Лувъра и надавал вой. Последно предизвикателство, сякаш за да прибави оскърбление към раните. Естествено, това не е вярно. Но означава много, не намирате ли?
Кардиналът се върна към бюрото и седна. Според Ла Фарг той изглеждаше изключително уморен. Мършаво лице, бледа кожа и сухи устни. А в очите му се усещаше безпокойство.
— Парижаните са гневни, защото ги е страх. И тъй като този страх трябва да бъде насочен нанякъде, аз им се струвам подходяща цел.
Ришельо тихо се засмя.
— В това отношение нещата не са по-добре, отколкото с малките дракончета, които измъчват… Но нищо не би имало значение, ако парижаните не бяха такива, каквито ги познавам, искам да кажа — готови за бунт. А тези господа от Парламента, които претендират, че говорят за доброто на кралството, искат да бъдат наложени мерки за успокоение на духовете. Не се съмнявайте, че първата мярка ще бъде отстраняването ми от власт. Нещо, което нито вие, нито аз желаем, нали?
Несъмнено въпросът не беше съвсем реторичен.
— Говори се, че настоятелката на шатленките скоро ще бъде допусната в Съвета на краля — рече Ла Фарг.
Ришельо отправи към него неразбираем поглед, а след това го покани да изложи проблема си. Тогава Ла Фарг обясни, че няма вести от Анес и Балардийо от няколко дни, че се безпокои и моли за разрешение да ги търси сред Сестрите на Сен Жорж.
— Защо? — запита Кардиналът и повдигна вежди.
Трябваше да разкаже и за другото изчезване, това на кавалера Д’Омбрьоз, сина на маркиз Д’Обремон.
— Значи синът на господин Д’Обремон е Черен гвардеец — намеси се Ришельо.
— Да, Ваше Преосвещенство.