— Не знаех. Продължавайте.
Ла Фарг отново заговори и сподели как Анес е обещала да стори всичко, което зависи от нея, за да разбере от шатленките какво се е случило с Франсоа Рейно д’Омбрьоз. Скоро той стигна до писмото на бившата настоятелка и до незабавното потегляне на Анес и на Балардийо.
— Оттогава — заключи — нямаме никакви вести.
— Знаете ли съдържанието на писмото?
— Не, Ваше Преосвещенство.
Сложил лакти на облегалките на фотьойла си, Ришельо скръсти кокалестите си пръсти отпред и попита с равен глас:
— Какво очаквате от мен, капитане?
— Първо, моля Ваше Преосвещенство да ми разрешите да търся Анес дьо Водрьой и Балардийо.
— Значи трябва да сторя това, вместо да ви наредя да откриете как и защо дракон атакува Шатле и убива Алхимика от Сенките — рече Ришельо, без да спести студената си ирония. — Или вместо да ви натоваря с тайна мисия в Лотарингия, където армията на Негово Величество се готви да проникне…
— Ваше Преосвещенство…
— Представете си, че това са само първите две идеи, които ми идват наум, капитане.
— Ваше Преосвещенство, Алмадес загина, а кавалерът Д’Оргьой окончателно се завърна при кралските мускетари. Как бих могъл да сторя каквото и да било без Анес и без Балардийо? Помислете, че ако го няма Ленкур, трябва да разчитам само на двама!
— Марсиак и Сен Люк. Има капитани, които са готови да дадат мило и драго за тези двамината…
— Все пак са само двама, монсеньор. И обстоятелствата не са особено благоприятни.
— Вярно е… Тогава какво?
— Моля Ваше Преосвещенство да накара настоятелката на шатленките да ме приеме.
Преди да отговори, Кардиналът се отдаде на кратък размисъл — време, през което погледът му остана впит в капитана.
— Как сте? — запита Тревил.
— Добре, капитане.
— Наистина ли? Възстановихте ли се?
— Възстанових се чудесно, капитане. Благодаря ви — рече Лепра.
Разбира се, той лъжеше.
Макар в този момент наистина да се чувстваше задоволително, знаеше, че е тежко болен, което не беше тайна за никого, откакто се строполи по голямото стълбище в двореца на Тревил, с черна пяна на устните и тяло, обхванато от жестоки конвулсии. Това се случи пред всички — мускетари и благородници, лакеи и прислужници, търговци и просители, които се намираха там. Веднага се хвърлиха да му помагат и го сложиха на легло, докато парижките камбани биеха като луди. Беше в същия ден, когато той дойде да съобщи на Тревил, че е напуснал Остриетата, за да се присъедини към мускетарите. Случи се в същия час, когато големият дракон атакува Шатле.
Лепра страдаше от ранса, тази болест, за която се твърдеше, че се предава от драконите или е провокирана от пагубните последици от тяхната магия. Западните лекари следваха теорията на римския лечител Гален и смятаха, че здравето на индивида зависи от баланса на четирите телесни течности: кръв, жълта жлъчка, черна жлъчка и слуз. Към тях някои прибавяха и пета течност — обатрата, характерна за расата на драконите. Според привържениците на тази теория рансата беше продукт на ненормално производство на обатра от организма, но това беше без значение за онези клетници, които се разболяваха. Те знаеха, че са осъдени на бавно разлагане на плътта и на безвъзвратно социално отхвърляне, тъй като смъртта не ги освобождаваше, преди да се превърнат в безформени и предизвикващи съжаление същества, в треперещи идиоти, преследвани от неразбираеми бълнувания, с изкривени тела — целите в язви, с обезумели очи и влажни устни, шепнещи неясни слова, когато протягаха купичките си за мизерна милостиня.
Лепра беше решил да се самоубие, преди това да се случи. Все още не беше стигнал до подобно състояние. Наистина болестта беше вътре в него и го разяждаше. Рансата беше разпростряла върху гърба му възморава грапавина с черни жилки, за която понякога му се струваше, че води тайно свой собствен живот. Чувстваше се не толкова силен, колкото преди, и доста по-бавно се възстановяваше от получените рани. Рансата го беше пипнала само преди две години и той все още можеше да води нормален живот, независимо че кризата, разкрила публично състоянието му, беше особено тревожна.
Нормален живот, добре. Но живот на мускетар?
Ето какво безпокоеше господин Дьо Тревил, без да го признава напълно дори пред себе си. Днес Лепра се връщаше на служба под мантията и неговият капитан го беше повикал на специална среща, както беше обичайно при подобни обстоятелства. Двамата мъже стояха в кабинета на Тревил, на първия етаж в двореца на улица „Стария гълъбарник“.
— Държа да ви успокоя — рече Лепра, — че съм в състояние да служа и да сторя дори нещо повече, ако е необходимо.