Тревил, който изпитваше нежно чувство към мускетарите си, но не понасяше те да не изпълняват задълженията си, се усмихна искрено.
— Добре, добре… Да се чукнем, искате ли?
Без да чака повече, напълни две чаши от сребърна каничка, оставена на малка масичка между двата прозореца, които гледаха към двора. Чукнаха се, Лепра се засмя, но запази известна сдържаност и не можа да се освободи от естествената си войнишка суровост — дори когато не носеше мантията, тя издаваше офицера в него. Висок, атлетичен, със спокоен и волеви поглед, той беше левак и държеше отдясно бялата си сабя, която — от дръжката до острието — беше измайсторена от кост на голям древен дракон.
— Изключително се радвам да ви приема отново сред нас — рече Тревил.
— Благодаря, капитане.
— Ще видите, че нищо не се е променило. Д’Артанян все така е мой лейтенант. Разбира се, след като си тръгнахте, чинът енсин беше даден на друг…
— Разбирам.
— Но има два поста за енсини в моя отряд. И е възможно единият скоро да стане ваш. Дотогава, нищо не ви обещавам.
Лепра кимна.
— Добре! — поде отново Тревил и потърка ръцете си. — Ако имате да свършите още някакви дела, действайте. Кралят скоро заминава за двореца си в Сен Жермен и ние ще го придружим, както обикновено. Тръгваме вдругиден, с голяма екипировка. Имате ли мускет, кон и лакей?
— Липсва ми само лакей.
— Ще си намерите.
Лепра се сбогува, а Тревил го изпрати до вратата, където го хвана за рамото и рече:
— Рансата ви е отскоро, предполагам.
— От две години.
— Знайте тогава, че моят лекар, до когото се допитах за вас, мисли, че вашата… вашата слабост онзи ден на стълбището се дължи не толкова на болестта, а на последиците от умората и от горещината… Така че нещата, в крайна сметка, са може би не чак толкова сериозни, колкото изглеждат…
— Благодаря, капитане.
Слизайки по стълбите, Лепра се усмихваше, мислейки си за любезната съпричастност на господин Дьо Тревил. Впрочем той знаеше, че не би трябвало да го връхлети подобна криза толкова рано, но беше убеден, че тя не се дължеше на горещината, нито на умората. Няколко дни преди рансата да го повали, беше посетил ритуална зала, където го настигна първият пристъп. Не му беше ясно защо и как, но не се съмняваше, че драконовата магия, която обитаваше това злокобно място, беше предизвикала преждевременното му страдание.
Нормален живот, да. И може би живот на мускетар.
Но само за още няколко месеца.
След това щеше да дойде смъртта и Лепра силно се съмняваше, че ще види снега догодина.
Едно от малкото привлекателни места в мрачния и строг дворец на Ястреба беше оставената в диво състояние градина, където тревата беше висока, а храсталаците се катереха по стените. Под високия кестен имаше стара дъбова маса, която никога не прибираха. Тя изглеждаше направена от непромокаемо дърво и красива поветица обвиваше усуканите ѝ крака.
Когато времето позволяваше, Остриетата обичаха да се събират около тази маса и там Ла Фарг и Сен Люк намериха Марсиак и Ленкур, които разговаряха около бутилка изстудено вино. Изморен, капитанът се стовари на един стол, който опасно изскърца. Без да каже нито дума, Сен Люк напълни две чаши и подаде едната на Ла Фарг. Той му благодари с поглед, а след това отпи с мрачно изражение.
Тъй като Марсиак и Ленкур чакаха, мелезът обясни:
— Връщаме се от Кардиналския дворец.
— И? — запита гасконецът.
— И Кардиналът се съгласи с молбата ми да бъда приет от настоятелката на шатленките — обясни Ла Фарг. — Но само с половин уста. На пръв поглед той не ни забранява нищо, но ще трябва да минем без неговата помощ.
— Въпреки безпокойството ви за Анес и Балардийо?
— Въпреки това.
— Може би — предположи Ленкур — Кардиналът е предпочел да ни възложи мисия, която…
— Въобще не стана дума за нищо подобно — прекъсна го капитанът на Остриетата.
Под кестена се възцари мълчание в пъстрата сянка от светли петна, спускаща се от листака. Бившият шпионин на кардинал Ришельо пръв се обади. Предпазливо, разбира се. Защото, макар да му бяха дали, също както на останалите Остриета, стоманен пръстен с печат, представляващ гръцки кръст, обкръжен от лилии, той го носеше съвсем отскоро.
— Капитане — рече Ленкур. — Нямаме вести от Анес и от Балардийо само от няколко дни…
— Тези няколко дни никак не са малко — отвърна му Марсиак с тон, който предупреждаваше, че е стъпил на опасен терен.
— Така е. Но все пак се изисква повече време да стигнеш до Лион и да се върнеш оттам. Може би Кардиналът е преценил, че все още няма повод за тревога. И вероятно ние трябва да приемем същото…