— Не. Предполагам, че я държат в плен в абатството.
Като се взря в тревожните погледи, които приятелите му си размениха, той разбра и се разбунтува:
— Не! Това не! Анес е жива! Щях да зная, ако ѝ се беше случило нещо…
— Откъде? — запита Ленкур.
— Щях да зная — троснато отвърна старият войник, като изговори подчертано всички звукове.
— Добре — намеси се капитанът на Остриетата. — Засега да приемем, че Анес е жива и е в плен на остров Възвишението Сен Мишел. А какво се случи с теб след това, Балардийо?
— Ами мога да ви уверя, че това абатство е разположено страшно високо. И дори никой не си дава сметка колко е нависоко, тъй като не е скачал от стената.
Пропадането му било болезнено, но омекотено от клонаците на високите дървета, които растат на северния склон. Не си бил потрошил костите заради бичата си конструкция, както и заради пословичния късмет на пияниците. Все пак главата му жестоко се ударила в някакъв камък. И така — залитащ и замаян, но страхувайки се, че може да дойдат, за да се убедят, че е мъртъв, — той тръгнал да се измъква от стръмната урва, като се подпирал на дърветата с несигурна ръка, улавял се за ниските клони, често губел равновесие, падал и ставал. Накрая се измъкнал от леса и стъпил на пясъка в залива.
— Главата ми се въртеше и виждах двойни образи. Но се разсъмваше и нямах никакво време. Тръгнах напред. Което не беше добра идея.
Той не помислил за големия прилив. Морето го заляло, първо стигнало до глезените му, после до бедрата и до кръста, отнело последните му сили. Изгубил съзнание и бил понесен от вълните.
— Уплаших се, че ще се удавя. Но часът ми не беше дошъл и се озовах на някакъв плаж, където по-късно се съвзех.
Балардийо нямаше ясни спомени за това, което последвало. Изпаднал в шемет и трескав, с бучащи уши и с танцуваща под тежките му стъпки земя, той вървял, измъчван от ужасяващото слънце, което го ослепявало — не знаел накъде отива. Дали е бродил дълго?
Накрая се строполил без дъх и се събудил в едно легло.
— Селяни ме намерили в една канавка и ме поверили на местното кюре. Този свят човек се заел с раните ми, лекувал ме и се грижил за мен, докато съм отворил очи. Бях гладен и жаден, но бях спасен.
Сам той не можел да стори нищо за Анес. Трябвало да се върне бързо в Париж и без да чака да се възстанови напълно, тръгнал, възседнал старо муле, което кюрето имало добрината да му даде срещу обещание скоро да му плати. Балардийо загубил всичко по време на бягството си: оръжията си, кесията си и дори ботушите си.
— Що се отнася до ботушите ми — заяви той, — се питам дали сега не топлят нозете на някой от селяните, които са ме отвели при кюрето. В края на краищата не е ли казано, че всяко усилие се заплаща?
Тъй като той не го жалел, клетото муле умряло с празен корем, близо до Трап, след четири дни изтощително пътуване.
— Така че, ето ме. Останалото можете да си представите сами… Всъщност къде е Алмадес? Да не би да сте го оставили в Париж? Ами Лепра?
Остриетата веднага поеха към Париж, яздейки бързо под безмилостното слънце. Качиха Балардийо на кон, който наеха в странноприемницата. Останаха смълчани от уважение пред стария войник, чиито трудно сдържани сълзи развълнуваха всички, когато той научи за смъртта на Алмадес и за ужасяващите обстоятелства, при които това се беше случило.
— Дракон — мърмореше от време на време, обзет от скръб, и сякаш не можеше да повярва. — Изгорен жив от дракон…
Накрая, докато преминаваха покрай първите къщи в предградието Сен Жермен, Ленкур го запита:
— Защо не ни писахте? Писмото щеше да стигне по-бързо от вас…
— Сторих го!
— Нищо не сме получавали — заяви Ла Фарг през рамо.
— Вероятно писмото ми се е изгубило…
— Или скоро ще дойде. Както и да е, вече няма значение.
Балардийо смушка коня си, за да се изравни с капитана.
— Трябва да помогнем на Анес, капитане. И когато постигнем това, трябва да отмъстим за Алмадес.
— Повярвай ми, Балардийо, няма да намеря мира, докато не освободя Анес. Но майка Дьо Восамбр е настроена враждебно към нас и не мога да си представя как ще превземем с атака Възвишението Сен Мишел.
В този момент те вървяха по улица „Шас Миди“ към площад „Червеният кръст“.
— А Ришельо? — настоятелно продължи Балардийо.
— Не бива да се надяваме на Кардинала — призна Ла Фарг.
— Тогава остава майка Дьо Серне! Тя има нежни чувства към Анес и не храни особена обич към майка Восамбр. Ще ни помогне! Вече го е правила!
— Знаеш ли къде се намира?
Старият войник се замисли.