— Не — призна. — Зная само, че е наблизо до Париж. Анес се върна бързо, когато за последен път отиде да се срещне с нея.
— Не е възможно да чукаме по вратите на всички манастири, на всички убежища и имения, които шатленките притежават в района — намеси се Марсиак.
— Цяла седмица няма да ни е достатъчна — рече Сен Люк.
— Какво ще постигнем, освен да разтревожим майка Восамбр? — заключи със съжаление гасконецът.
При тези думи някакъв пламък блесна в очите на Ла Фарг.
„Пощенска служба Гаже“ се намираше на улица „Гайон“ на ъгъла с улица „Врабчова“, недалеч от хълма Сен Рош и от живописните вятърни мелници. Нейният собственик упражняваше занаята си с кралско разрешение вече от няколко години и единствен в Париж можеше да използва дресирани дракончета, които разнасяха писма до Реймс или до Руан, Амиен, Орлеан, дори чак до Лил, Рен или Дижон. Услугите на „Пощенска служба Гаже“ бяха по-скъпи, но и по-сигурни и по-бързи от обикновените пощенски и куриерски звена.
Тази сутрин гражданинът Гаже стоеше особено доволен в сянката на кръглата кула, която, изпъстрена с прозорчета във формата на полумесеци, даваше подслон на пътуващите дракончета. Той беше доста хубав мъж, слаб и посивял, и се обличаше като буржоа. Безразличен към оживлението в двора на службата, Гаже гледаше петте оковани виверни, които получи наскоро. Готвеше се, благодарение на тях, да разшири полето на дейностите. Наистина, занаятът му процъфтяваше и щеше да бъде така, докато кралското разрешение го правеше монополист — привилегия, която дължеше на доверието на кардинал Ришельо. Министрите обаче си отиват, кралете умират. А Гаже беше предприемач и новатор в душата си; неговите пощенски услуги бяха започнали да му доскучават, откакто станаха успешни. Време беше да открие ново предизвикателство.
След като даде разпореждания на гледачите на големите крилати влечуги, Гаже се върна доволен в кабинета си и нареди никой да не го безпокои. Но едва беше затворил вратата, когато някакъв глас го накара да се обърне рязко.
— За какво са ви тези виверни? — запита Сен Люк.
Мелезът се беше облегнал в един сенчест ъгъл и скръстил ръце.
Като го разпозна, Гаже въздъхна и укоризнено му рече:
— Господи! Защо винаги се промъквате по този начин у дома? Някой ден ще ми видите сметката.
— Не обичам да чукам по вратите. И също така, нима предпочитате да ме видят, че тропам по вашата?
— Не… Разбира се, че не — призна Гаже неохотно.
Седна.
— Е? За какво са ви виверните? — настоя Сен Люк. — Те са новост.
— Ами щом има пътници, които наемат коне…
Мелезът кимна: беше разбрал.
— Всички или почти всички умеят да яздят коне — разсъждаваше той. — Дори и да не умеят, могат да се надяват да паднат, без да си причинят силна болка. Докато на гърба на виверната…
— Моите животни са най-добродушните, които сте срещали някога. Освен това има място и за двама…
— Кога ще започнете?
— Скоро. Всичко е готово.
— Добре ще е да зная.
Гаже предпочете да не му отговори.
Кралската привилегия, която осигури богатството му, го задължаваше да спазва някои условия, тъй като Ришельо бързо се научи да използва за свое удобство тази пощенска служба с дракончета. Затова пратките понякога трябваше да стигнат до целта спешно и без да бъдат задавани излишни въпроси. Също така често куриерите първо завиваха към Кардиналския дворец, преди да се насочат към посочения адрес. Сен Люк, който продължи да служи на Кардинала след разпускането на Остриетата, идваше дискретно да получава нареждания оттук.
Гаже не се съмняваше, че някой ден услугите на наемните виверни също ще бъдат използвани. Но не му стигна времето да размишлява дълго. Сен Люк го попита:
— Колко струва отнасянето на една пратка?
— Зависи. Къде трябва да бъде предадена?
— В околностите на Париж.
— В околностите на Париж ли? Това не е точен адрес!
— Всъщност имам няколко адреса, които ще ви представя.
Гражданинът Гаже изцъкли очи, когато прегледа списъка, разгърнат от мелеза под носа му.
— Наистина ли? — запита той недоверчиво.
— Наистина.
— Както желаете. Но моите дракончета вече не пътуват нощем. Има прекалено много гадове, които стрелят по тях в последно време.
Първите дракончета на Гаже полетяха още вечерта, а други, многобройни, ги последваха, щом мина полунощ. Всичките стигнаха до местопредназначението си, а още на следващата сутрин в Храмовия замък граф Д’Орсан поиска аудиенция от настоятелката на шатленките. Слаб, с фини черти и с мрачен поглед, трийсетгодишен, той носеше черни дрехи и брониран нагръдник, характерен за гвардейците на Сен Жорж, чийто капитан беше. Майка Дьо Восамбр веднага го прие и получи от ръката му разпечатано писмо, което не беше адресирано до нея и чието съдържание тя научи, смръщила вежди.